“Свети Никола от Залива на подковата” – сред наградите във фотоконкурса за най-сладка целувка

“Свети Никола от Залива на подковата” определено не е книга за влюбването. Но определено може да се каже, че е роман за любовта. И то не само за любовта между мъж и жена, а за онова огромно, странно и страшно понякога чувство, дълбоко като море или като пясък, в които можеш да потънеш без дори да усетиш, но и ласкаво като перо на птица, паднало случайно върху рамото ти. Понякога може и да не разбираш това чувство, друг път може да го объркваш с някое друго. Но във всички случаи то е с теб, носиш го, където и с когото и да те среща животът.

Щастлива съм, че точно този роман ще е една от наградите в 16-тия конкурс за фотография “Най-сладка целувка“. Неговата създателка – Ваня Недева, журналистка и поетеса, е може би най-самоотвержения застъпник на романтиката в наши дни, защото успя да превърне една своя идея за споделянето на смисъла от близостта в трайно събитие. Сами може да прецените през каква обществено-политическа мелачка премина животът на всеки от нас за последните 16 години. И през всички тях Ваня успя да опази това състезание, вдъхвайки му всеки път от собствената си любов.

Има само още няколо дни за участие в него. Може да се включите, като изпратите своя снимка – вижте повече в условията и не се колебайте. Ваня се е постарала да осигури чудесни награди. Но най-голямата награда винаги е радостта от споделянето. Затова днес и аз ще се наградя, споделяйки с вас 3 кратки откъса от моя “Свети Никола от Залива на подковата”, която, вярвам, че тепърва ще се открива с читателите:

1. “Никола имаше чувството, че през него е минал товарният влак. Събра парчетата от тялото си, огледа тясното пространство на фургона и като разбра, че няма нито какво да остави тук, нито какво да вземе, затвори вратата и тръгна през близката гора, за да излезе на шосето за Черноморец.
Стигна по средата на нощта, когато навсякъде край него бе тъмно и тихо. Огромна жълта луна се търкаляше в лъскавите чаршафи на небето. Морето тихо приплясваше с крилата на есенните си вълни. Никола заобиколи къщата на бай Васил и по все още празната уличка се отправи в посока към носа на залива, там, където един ден щеше да се издигне неговата къща. Седна на облия камък и се загледа.
Водата и небето пред него се сливаха. Мъжът погледна под себе си и разбра, че есенният мъх под краката му също се слива с мрака наоколо. Облият бял камък, върху който седеше, бе загубил очертанията си и те се разтваряха в черното пространство на нощта. Опита да различи ръцете, краката, гърдите си. Нямаше го. Беше част от същата тази нощ. От предишната и от следващата. Беше и камък, и мъх, и скала, и вода, и небе. Можеше да остане на това място завинаги.”

2. “Нагласи я на възглавницата, зави я с чаршафа и погали косите ѝ. Никога не беше му се случвало да го прави. Учуди се, когато пръстите му трепнаха до пулсиращата ѝ вена на челото. Това беше неговата жена. Познаваше я толкова малко”.

3. “– Мога да разкажа живота на тримата за тези години за по-малко от 15 минути – обясни в новогодишната вечер на жена си Никола. Беше се разчувствал така, както отдавна не му се беше случвало. 2013-та го беше върнала назад в годините и му беше отворила очите за нещо, което уж знаеше, но никога не бе го изричал – каквото и да се случеше на човек, то можеше да бъде събрано в няколко изречения. А какъв океан има зад всяка дума и всяка буквичка в тях – единствен човек сам за себе си знаеше.
– Как ли разказват твоя живот познатите ви? – попита го Ветка в тази новогодишна нощ на очакването за 2014-та, отдавна изпразнено от надежди.
– Сигурно така: Роди се в Ямбол, дойде в Черноморец като се ожени. Смени няколко работи, защото задник със забито шило не седи на едно място. Участва в митингите на СДС, когато посрещахме демокрацията, и в протестите за връщане на земята в Черноморец, когато властта искаше да си я присвои. Загуби дъщеря си. Синът му си тръгна сам. Всичко друго, което гледаше в къщата, продаде или остави да буреняса. Не намери път към внуците си. Изостави къщата. И само жена му още се събужда до него и го посреща и изпраща там, откъдето се връща и там, където отива. Наздраве! Честита нова година!
– Аз… не знам дали съм ти казвала, че… – започна Ветка плахо, гласът ѝ терпереше, още повече трепереше и чашата с шампанско в ръката ѝ. Стегна се. Искаше да му каже, че го обича, но в последния миг, докато гледаше как очите му се отдалечават от нея, продължи със съвсем друго – тази година ще е различна.
– Така ли? – обърна се към нея Никола.
– Да. Ще видиш. Имам предчувствие.
– Ела да си легнем – каза ѝ кротко и я поведе към спалнята. Бяха сами. Абсолютно сами в нощта. 2013-та догаряше като свещта до главите им, запалена като знак на някаква закъсняла романтика… и в угасващия ѝ пламък изчезваше всичко, което беше разгаряло страстите в страната: лични и политически”.

Какво се случва между Никола и Ветка след началото на тяхната история преди 5 десетилетия, сред какви вълнения живее прекрасното градче Черноморец от 1970-та до 2014-та и още, и още може да откриете в книгата ми “Свети Никола от Залива на подковата”, достъпна да я поръчате за своята библиотека от платформата книги.ею или ако я поискате с автограф, през лично съобщение в авторската ми ФБ страница.