“Там, където не сме” на Георги Господинов в Пловдив
гост автор: Соня Митова
Фестивалът “Пловдив чете“ ме отведе в АМТИИ, където срещнах за първи път на живо Георги Господинов за представянето на новата му стихосбирка “Там, където не сме“. Радвам се, че бях там. През този час и половина в залата имах чувството, че съм на любимата си опера от Пучини. Разбрахме, че сред първите книги, които е прочел и които са му повлияли, когато е бил седемгодишен, са “Записки по български въстания“,“Бел Ами“ и Учебник по криминалистика. Разказа ни за престоя си във францисканския манастир в Хърватия, за живеенето в тишина, където “всички събития са събития в природата- вали дъжд, стъмва се, съмва се“ и “колко е прекрасно да изговаряш думи“.
Едно 17- годишно момиче помоли за съвет към младите писатели. Той сподели, че именно способността за емпатия, уязвимостта ни, болката ни, са извор на вдъхновение за писателя. “Ако една чувствителност мине през тялото, ти можеш да направиш един сценарий. Ако пишеш за бамбука – трябва ти да си бамбука.“ И Цитира Борхес: “Любов е да те боли една жена в цялото тяло.“
Прочете и някои от стиховете си. През цялото време от очите ми се стичаха сълзи от радост. Във въздуха се усещаше една обща приповдигнатост. Имаше както родители, така и деца. Там беше съпругата му, там бе и дъщеря му Рая. След като прочете “Езикът на Рая“, Господинов ни разкри: “Написах стихотворението само с този неин език. Винаги когато човек е дете, той има цялото знание на света. Сега тя знае тайната, но езикът го няма. Когато езикът дойде, тайната ще бъде забравена.“
Към края на литературното четене една възрастна дама се изправи и се осмели да каже следното:
“Аз искам да благодаря на господин Господинов за цялото му творчество, за радостта, която изпитвам, когато го чета. Благодаря му от цялото си същество за тази последна стихосбирка, в която няма излишна строфа, думичка. Аз съм изумена… този магнетизъм на думите – как ги налепя така, че те разтърсват. Всяка нощ лягам и се събуждам с неговите “Балади и разпади“, с неговото “Там, където не сме“. Благодаря му с поклон. Той е повече от скромен, но аз знам, че той е син на света, а не само на България. И ако в България има още поне няколко такива автори тя трябва да бъде и ще бъде.“
След това зазвуча пиано в изпълнение на живо – “Либертанго“ на Астор Пиазола и душите затанцуваха едно невидимо танго, “в една тъмносиня стая“. А във въздуха все отекваше въпроса, зададен по-рано: дали винаги там, където не сме, е по-хубаво от там, където сме? Ала чудейки се, не създаваме ли един „пренаселен с отсъствия свят“?
снимки: Пламен Хаджийски
