Калин Терзийски – завинаги недосегаем!
автопортрет на Калин Терзийски
“Да се заразят от неистовото желание на героя – желанието му за проникване в собствените глъбини и за разрушаване на собствените предразсъдъци” – това си пожела Калин Терзийски през 2018 в едно мое интервю по мрежата, визирайки своя герой от “Разкажи ми”.
За “електроенергията на писаното слово” и “Разкажи ми” на Калин Терзийски
И да, това правеше в своите книги той. Затова ще остане в съзнанието ми. И на много читатели – също. Мисля, и на нашата литература. Въпреки омразата, която предизвикваше у някои. И въпреки фабриката за клюки срещу него.
Удивителен беше духовният му начин на противостоене – с изкуство. И разрушителен – с ирония. Много исках да разговарям на живо с него, но в едничката ни среща очи в очи – съвсем случайна в едно нетипично за поезия място преди няколко години – не се осмелих. Но написах стихотворение.
Следа от поет или една друга история
на Калин Терзийски
Тази сутрин в мола срещнах един поет –
толкова харесвам обикновените му стихове,
които някои наричат лудост,
но за мен са гениално обикновени,
като истинската простота,
от която произхожда целият свят
и до която стига със сигурност,
когато се изчерпи свръхизмислената му
нужда от сложност, че…
да, отплеснах се в стиховете,
а в мола се бях отплеснала в мисли по моите.
Тематичното разнообразие е доказателство,
че авторката е с широк кръгозор и ерудиция –
миграцията, пожарът в Нотр Дам,
пандемията с карантината и маските,
войната…
Въпросът е обаче как говори за тях.
Това пък беше написал един рецензент
за ръкописа ми със стихове,
Кой казва как трябва да се говори за
миграцията, пожарът в Нотр Дам,
пандемията с карантината и маските,
войната…
или каквото и да е друго?
Отплеснах се в тази друга история,
докато съзнанието ми преработваше
образа на поета срещу мен.
Помислих си как искам да попитам рецензента
с интонацията си на водещ предаване –
не ви ли се е струвало, че писаното слово
също има интонация –
но нямаше как да питам кой казва
как трябва да се пише.
Използваме анонимни рецензенти
ми бяха казали от издателството.
Но пак се отплеснах в други истории…
… Когато в мола, мъкнейни към касата
една чанта и колан, се усетих, че почти се сблъсках
с поет, той вече беше изчезнал!
Сякаш се беше изпарил между закачалките
с разпродажбите и с новата колекция.
И изведнъж, като ударена със сладолед по челото –
няма да забравя тази метафора на Милен Цветков,
когато стоях пред камерите в стола срещу него,
отговаряйки на въпросите му за моите
Писма под възглавницата –
мисля, че се учуди,
когато му казах, че порастването
е свързано с тъга. Но още повече,
че вярвам в младите хора.
Aла това пак е друга история…
Сега в мола като сладолед по челото
изведнъж ме удари
едно съвсем обикновено просветление –
поетите също имат нужда от дрехи,
от шапки, от чанти и от колани.
Не се нуждаят само от хляб и вино!
За себе си какво да ви кажа,
аз още не зная как да се възприемам –
уж зная коя съм, какво пиша,
а ми е неудобно да определя каква потребност е –
някаква журналистическа, писателска,
общественическа или само
човешка, от тази най-простичката нужда
да разбереш и хората, и звездите,
и небето, и земята,
и раждането, и умирането,
и защо хората са добри, но понякога
стават лоши, но един стих или една песен
може да ги промени… може би…
Поетът се беше изпарил от мола.
Щях да го срещна в социалната мрежа, в която
бяхме приятели.
Бях му взимала интервю пак през
нея, докато живеех на 3000 км от България,
но и това е друга история.
В тази какво бих му казала?
Здравейте, как сте.
Харесва ми как пишете. Продължавайте!
Аз също пиша и много бих се радвала
някой също да ми каже, че има смисъл.
Или че няма, но да ми каже ей така, не аноимно.
Очи в очи.
Не сме на война.
Няма да има загинали.
Умирането е за начинаещи
в една друга история.
Но поетът го нямаше.
А аз още не знам как
се намира следа от поет.
Почивай в мир, Калин Терзийски! Вече знам как се намира следа от поет. Завинаги недосегаем!
P. S. Автопортретът е от ФБ на Калин Терзийски. С почит!
Не пропускайте още:
Всички публикации в категория КНИГИ
