Сладко вино и сладка любов – за продължение на живота
И понеже днес мнозина почитат това, което намират най-близо до сърцето си – виното, любовта; археолозите – професионалния си празник, а българската Църква – успението на Св. Константин Кирил Философ, аз ще ви почерпя с едно мое стихотворение, написано на кирилица, и посветено на старите (е, не чак като археологическа находка) майстори-лозари, без чиято любов обаче никога не би имало продължение… на виното, на любовта… на живота.
Старите майстори
Как да е луда любовта като вино,
ако лозята са вече изкоренени?
Наливат старите майстори в пивницата
на времето тайните си несподелени.
Как лъщяха по изгрев зърната на гроздето –
черни перли на най-топлата гръд!
И изпълваше погледа им по пладне с горест
лепкав, сокът на напращелия плод.
Как пристъпваха плахо да го погалят!
И набъбваше със следобеда им страстта
да разсъбличат и лудо да любят безкрая
ред по ред, асма по асма…
Как наяве сънуваха, че дълбоко проникват
и не спират да мачкат жарката плът.
А насън всяка нощ изпразваха линове
и по вино гадаеха бъдещия си път.
Стари, бъчвите дъбови сутрин ги чакаха
да измият очите им, да ги напълнят с живот.
Колко зими така любовта отлежаваше
и как напролет се будеше с нектара на Бог…
А са празни лозята на младостта им. И вече
сухи са линовете даже на старостта.
Ще затвори пивницата на времето. Но в синовете им
като младо вино ще шупне любовта.
