“Кръстопът на тишината”: тревожна, интересна, с много теми на разноликия, мислещ и търсещ човек
Автор: Анита Тарасевич-Дойнова
Който е бил в Пловдив знае как горещината лепне през август по кожата, как маранята не иска да си тръгва, топло е, всичко е някак забавено, но живо, продължаващо. И всичко е история в този град. Затова котката е върху постамент за император отпреди 20 века, а опашката ѝ слага нежно удивителен след неразчетените още надписи… и две деца си правят селфи пред нея и снимката след малко вече ще е в интернет – „най-кратката история на цивилизацията“ /„Пловдив“/.
Усмихвам се, докато го пиша. Защото котките май са наистина едни чудесни лечители… на историята /котките на Рим също /…Стихотворението е усмихнат образ на многовековния, едновременно стар, но и младолик и модерен, жив Пловдив. Чиято съвременна история, културна история, продължава по-нататък и със стихотворенията-посвещения.
Цялата стихосбирка с може би около 50 стихотворения носи тази атмосфера – от минало към настояще и очакване на бъдещето /поне през моя поглед, но „под най-високия водопад може би някой все още седи на брега и ни чака – „Подмяна“/, без любовта да е основна тема /шаблонът за „женска“ поезия, който обикновено работи, но чудесно, че тук – не/.
Това е книга с други, различни теми, в които лирическият герой пътува дали през реални кръстопътища, или навътре в себе си и търси отговори на индивидуалните си, но всъщност и общи въпроси за човека, поставяйки себе си сред другите, а и другите в себе си /“Чак когато тишината влезе там – дълбоко някъде – като в свой дом, ще успееш да чуеш другите“ – „Подмяна“/, понякога разочарован, критичен, с изгубена вяра, но и с изненадващо „пораснали“ мечти; съставящ антология на всичко, което го натъжава, но и с надежда и неочаквано нови пътища пред себе си, за да „разцъфти“ тепърва; с умората от вечния устрем да имаме и да трупаме, и прозрението, обратно, че „никога няма да загубим само това, което не притежаваме /“Това, което“/; през въпроса „Кое ни е изпепелило вече – безразличието или изгубената вяра за възмездие“ /“Пожар“/ и достигнатия смисъл „Че молитвеният храм не е само храм, но е и дом, и в него всичко е любов“ – най-големият смисъл на живота; че е безсмислено да отговаряш на представата на другите за себе си, а смисълът е сам да се намериш – себе си да намериш, това, което си, защото „с маховете си сърцето ти изписва единствения верен график“ /График/; открил свободата и синхрона със собствения си полет, важното…. въпроси, които интересуват и вълнуват съвременния мислещ човек.
Тук е темата за войната и опустошението /“Бомбоубежища“, „Примирие за Коледа“, „Студена война“ – направи ми лично на мен много хубаво впечатление, че е без никаква политичност, без и намек за взимане на страна, а с усещането за пълната ѝ и всеобхватна безчовечност, защото всъщност така е при войната/, и важните неща в обикновеното ежедневие, в противовес, /“Мир“/ без които никой от нас не може;
Тук е и актуалният вече 30 години въпрос за емиграцията, чуждата чужбина, в която берачите работят, а „ще живеят след сезона, непременно…“ и това „непременно“ е като далечно и много съмнително обещание и сякаш никой не вярва, че ще се случи /Лос Монтесинос/; и всичко ще продължи по старому; страхът и големият въпрос какво ни очаква, и искаме ли да живеем така, ако „бъдещето не е нищо друго, освен на миналото огледало“.
Тук са и Ковид 2020, Карантините – „а пеперудите са кацнали на маските и всяко наше вдишване е опит да полетят“ – със спуснатите забрани и порива на всички ни да ги разкъсаме и живеем без тях;
Има ги тревожните въпроси на последното десетилетие-две не се ли изгубваме в голямото информационно море, на „думите в потока на електронното общуване“ /“Чак когато тишината влезе там – дълбоко някъде – като в свой дом, ще успееш да чуеш другите“ – „Подмяна“/.
Понякога стиховете изглеждат като просто нахвърляни изречения върху листа, веднага, след събитието или изпитаната емоция, без търсене на поетичност – но успяват поетично да внушат мисълта или емоцията, включително с някоя навременна изненадваща метафора. Да, и метафорите…
Има и истини, които не смеем често да кажем на глас, „Бедствие“ и линията, която трябва да се следва при такива новини. И съм абсолютно съгласна с извода. Защото никога не оправяме причините, а само се опитваме да се справяме с последствията и това е за всичко. Но… и ние вкъщи продължаваме да събираме капачки от шишета, още и още .. въпреки че разбираме кой е виновникът за причината и чия е задачата всъщност, но нали, за децата…
…Лос Монтесинос, График, Карантина, Пловдив, Прошка, Време, Студена война, Бобмбоубежища, Примирие за Коледа, 14 февурари, Мир, Пожар, Бедствие, Чудо, Психоделие, Подмяна, Книга без текст, Кръстовете, Сега да си тръгнем, Краят на мълчанието, Сезонът на дъждовете, Антология, Към ядрото…
„Кръстопът на тишината“ – един състоял се полет над кръстопътища от Куба през Барселона, Гибралтар и Нотр дам, с писмо от Сахара, Пловдив, София…Имам още стихотворения, които харесах, цитати, образи, като в „Кръстовете“, например, много метафори, не самоцелни, а допълващи образа, чувството.
Ще обобщя – много съвременно звучаща, „ангажирана“ със съвремието – ненатрапващо, но вярно и проникновено; тревожна, интересна, с много теми, на разноликия, пътуващ, живеещ, опознаващ света в неговото разнообразие, мислещ и търсещ човек, както писах и по-горе.
И мога спокойно да кажа: продължавай напред,
„защото в мига, когато се изричат, предчувствията на поетите са вече минало“.
Не пропускайте още:
“Кръстопът на тишината” може да поръчате оттук с отстъпка.
Първа среща на „Кръстопът на тишината“ в София
Ваня Недева: Новата стихосбирка на Екатерина Костова „Кръстопът на тишината“: апотеоз на надеждата
Стоян Терзиев: „Кръстопът на тишината“. Би трябвало да няма нищо, а има всичко!
„Кръстопът на тишината“ с премиера в Пловдив
Екатерина Костова, от книгата