„Добър ден, добри хора“ на Илия Михайлов: 50 разказа – всеки с поне още една история между редовете си
От премиерата на книгата в Пловдив Снимка: F2F TV
Първото усещане е, че разказите на Илия Михайлов в последната му книга „Добър ден, добри хора“ (Издателство Планини) не са художествена литература и изобщо нямат намерение да са такава. Защото разказват за онези малки зрънца под дюшека на ежедневието, които ни бодат съвестта и трудно ни оставят да заспим. И защото сюжетите на Илия са от срещите му с неговите собствени реакции на случките от живота, които – както сам подчертава – „стискат гърлото му“. Зад привидно еднаквото „насълзяване на очи“ обаче има пластове, които ще откриеш само ако преодолееш навика да възприемаш литературата и писателите като висота, до която едва ли не непосветените в това тайнство на таланта няма как да се доближат.
2022: Авторът на „Приближаване“, чиято премиера е на 21 ноември: Силният пол е семейството
Леко високомерно схващане за 21 век, който ни дари със социални мрежи и ни изравни не само като социален статус, а и като възможност да се заявиш, да кажеш. И забележете – да напишеш!
Илия Михайлов пише без претенцията на писател
И в това е най-големият му чар. Но разказ след разказ откриваш как той започва да се отделя от разказвача и творбите му постепенно зазвучават самостоятелно, еманципирани от личността му в реалния живот. Точно в тези разкази според мен той е и най-силен. Те са литература. Книгата става литературна.
„Неделя следобед“, „Продавачката на надежди…“ В тях няма да откриете някоя голяма и поразяваща житейска мъдрост, а ще я срещнете пътьом, така, както и Илия среща героите си – „Ябълката е като самотията – трябва да се раздели, че по-лесно се преглъща“, казва един от тях, но разказът не свършва тук, а продължава, сякаш да покаже, че след прозренията, които учим сами или някой ни дава наготово като поука животът не спитра или не започва да се движи по коловизите на мъдростта, а следва своя си път. По който – за да скриеш самотата си, докато говориш по вайбър с любимите си хора, например, казваш, че вали дъжд.
Препуснах някак бързо към третата част на книгата, но именно в нея за първи път срещаме разказите, в които личността на Илия Михайлов отстъпва азовата форма на свой герой, при това – жена. Но да се върна на това, което обединява разказите му в този сборник.
Чувството за хумор
На много места ще го срещнем, хванало под ръка самоиронията. Ето как: „Веднага щом затворих вратата на таксито, се учудих как съм успял да се побера в него. Може би трябва да стана йога”. Или: „Имам чувството, че ако участвам в телевизионно състезание, в което със затворени очи трябва да отгатна дадена миризма, никога не бих сбъркал две неща – дюнери и пътническо купе в България“.
Понякога чувството за хумор маскира някоя болезнена истина зарди нашата действителност, сякаш да я приемем по-лесно без да се сърдим на страната си. В „Тъй дълго пътуване“ авторът ни казва: „Познаваш БДЖ и онази тяхна необяснима склонност да даряват безплатни минути на такива като теб под формата на чакане на някоя спирка в полето.“ Малко след тази ирония Илия отбелязва, а зад думите му усещаме някаква топлота: „Не знам дали има такава държава, но има такива влакове – истински стари момчета, които продължават да дават всичко от себе си, за да докажат сякаш, че все още ги бива, че все още са нужни някому”.
Впрочем всички разкази на Илия Михайлов от първата част „Спътници“ са със сюжети по време на път – в рейс, метро, влак, или са на спирки – жп, автобусни… Даже рибарите от едноименния му разказ не са на реката, а на гарата. Сякаш целият ни живот минава между различни пътувания, и в центъра на разказите си авторът поставя точно това, което ни се случва в тези сглобяващи основната сюжетна линия на собственото ни битие моменти и което забравяме веднага щом слезем на поредната „гара“.
И като че ли всичко се обяснява с репликата от разказа „Хора сме“: – Вие какви сте? – попита човекът. – Учители сме. Даскали. Прибираме се след работа.“ Или – „Няколко минути по-късно слизаме. Следвам момчето неотлъчно, като партийна повеля. Двамата заедно сега сме част от почти религиозното Общество на бързащите – може би най-голямата секта в столицата“. Ето такъв писател е Илия Михайлов:
Даскал с истории, на които става свидетел, докато се прибира от работа
“Даскалски работи” се нарича втората част на книгата. Тя ни отвежда в училище. В ковид периода. „Колегите с маски и шлемове около мен създават усещането за нещо средно между тренировъчна база на НАСА и ренесансов бал с маски“, свидетелства отново с чувство за хумор и самоирония едновременно авторът.
И пак то се редува с преработването на болката от действотелността: „Осъзнавам за пореден път, че празните чинове и тишината, полепнала по тях, са една от най-тъжните гледки, които съм виждал. Може би така биха изглеждали Рила без седемте си езера или Пловдив без своите тепета“, казва Илия Михайлов. А аз си спомням за ученика, на когото връзва обувката, разказвайки му какво трябвало да направи византийският император при ръкополагането му. В разказа детето възкликва – “Значи вие сте Император“. Не знам защо, но съм сигурна, че това е реална ситуация. Която отново е стегнала гърлото на даскала Илия Михайлов. И да, това е един от житейските уроци, за които са нужни не преподаватели, а даскали.
„Великото преселение на народите“ е сред разказите, които са ми фаворити. Една случка с коте в час по история и един зададен въпрос от ученичка са достатъчни, за да откриеш значението на думата даскал и разликата с преподавател. И да разбереш защо децата отговраят на поздрава „добър ден, добри хора“ с „добър ден, добри господине“. А добрият господин може да се съгласи да бъде и „госпожин“ само и само 6 годишният Ники от „Завръщане“ да разбере точно какво работи той.
Отново ще цитирам Михайлов: „После всичко следва обичайния си ред – поздравявам ги с „Добър ден, добри хора!“ и се залавяме с проблемите на човешката еволюция. План на урока. Въпросите след него и задачи от учебната тетрадка. Накрая искам да направя „обратната връзка““. И това обобщение е толкова простичко, колкото обикновена може да изгледа… цялата философия на човешкото битие.
Третата част „Делници и празници“ започва с прозрението „Празниците са малките междучасия в живота ни. Червените островчета в календара, до които се добираме с плуване през коварното Море на ежедневието.” Забележете – в тази метафора са отново образите на пътя, пътуването и училището. В този раздел:
Самотата е основна тема
Но героите някак не хленчат заради нея. Вижте например тази дама от „Великден“: „Помисли си, че ако някога се организира олимпиада за майки, тя със сигурност щеше да спечели в дисциплината „Очакване с препятствия“, която предолява поредното състезание по самота със споделянето й с най-голямата съперница – съседката ѝ.
„Нишката на дните“ е последният раздел на книгата. В него това, което е било, се среща с настоящето, за да се сбогува окончателно с него. Тук ще срещнем същата топография на разказите и метафорите от предхпдните таздели – гари, пътуване, класни стаи… А в „Мечтатели“ ще чуем от една от героините, отново учителка: „Добър човек“ е най-важната професия и винаги ще остане такава!“
Финалният разказ – „Там, край река Темза“ е за спасената пакистанка в Лондон от един български емигрант, сам губейки смисъл за това, че работи далече от семействто си. Историята затваря кръга на тези малки, всекидневни, пътьом случващи се истории, пропити от тъга, но и от надежда. В които понякога животът е останал само като спомен, но се появява някой, който те кара да обещаеш, че ще го продължиш.
На финала ще ви разкажа как аз открих поздрава на Илия Михайлов към учениците му „Добър ден, добри хора“.
В мрежата
Във фейсбук, докато ковид ги беше разделил – учениците от учителите – и ги свързваше наистина само интернет. Тогава влязох в няколко от часовете му по история. Виртуално, разбира се. И се убедих не само как Илия ги поздравява, а и как те му отговарят, как учат не само датите и събитията, а и истини за взаимоотношенията между хората и за живота. Тогава направих интервю за Радио Пловдив. А след него Илия Михайлов стана любим събеседник и за други мои колеги.
Дружеството на пловдивските писатели отчете богата творческа 2022-та
Та – добри хора, има смисъл да разтворите последната му книга и да се потопите не просто в 50-те разказа в нея, а в историите, всяка от които съдържа началото на поне още една. Дали Или Михайлов ще се върне да ни ги разкаже? Едва ли. Защото пътуването му продължава с други превозни средства и през други гари, където среща нови хора със собствена история, свои пътешествия и гари.
Ще попитате докога, а и даскалът, и писателят Илия Михайлов ще ви кажат с думите на бай Георги от „Мъжът с гумата“: „ …всеки си търкаля гумата, докато му е писано“.
Очаквайте интервю за учителството с Илия Михайлов в навечерието на 11 май.
Не пропускайте още:
Екатерина Костова, от книгата