На Цветница – “Дом с теменужки” от мен

На Цветница откъсвам няколко листенца от “Писма под възглавницата” – книжката, с която 20 години след дебюта си с миниатюрния роман “Платното на Пенелопа”, се върнах към писането… не на репортажи, а на художествена литература. Припомням ви, че в “Писма под възглавницата” героинята открива свой стар ръкопис с 11 разказа от своята младост, сякаш е писала писма до себе си, докато е пораствала. Чете ги, разказвайки за живота си днес. Подарявам ви този букет, дори и да не празнувате днешния ден. Може да ви донесе аромата на нещо преживяно…

“– Да се стягам ли вече?
Беше синът є, когото водеше с кола всеки божи ден до
училище и обратно. Гласът му идваше от съседната стая,
но тя така се беше съсредоточила в ръкописите, че є тряб-
ваше време, за да се върне в реалността. Погледна телефона
си. Имаше още време. Поне още час.
– Ще тръгнем по-късно – извика.
– А ще може ли да набера от двора малко цветя, за да
занеса по биология? Ще говорим за Царство Растения.
Не беше чувала, че така се класифицират растенията.
Какво пък, науката се развиваше по някакви неведоми за нея
пътища, наименованията очевидно следваха логика, която
никога нямаше да разбере, а и защо така се вманиачи в това,
което чу, че чак пропусна да отговори на сина си.
– Естествено, че може. След малко ще го направя. Има
толкова много цветя на двора – навакса закъснелия си от-
говор.
Щеше да откъсне от всичко, което цъфтеше. Тази година
беше първата, в която цветята є се хванаха.

Дом с теменужки

Когато таксито спира на адреса, посочен в обявите за
квартири под наем в сутрешния вестник, часовникът показ-
ва четири без четвърт. Момчето и момичето влизат в
двора на триетажната къща и се отправят по алеята навът-
ре. Отдясно е опънатата мрежеста ограда, а вляво е бара-
ката, скована от дъски, в която навярно се съхраняват би-
дони, туби, инструменти и бог знае още какво. Прозорците
на партера са оградени с решетки. Между железните пръчки,
за да наподобят орнаменти, са заварени железни кръгчета.
Зад тях, върху перваза, са наредени няколко саксии с теме-
нужки. Момичето спира да ги погледне, но момчето му под-
виква, че нямат време, и то забързва след него.
Изкачват трите стъпала на каменната стълба и натискат
последния звънец. Момчето е запалило цигара и разсеяно тръс-
ка пепелта на плочите. Момичето се е върнало да разгледа
цветята. Взира се в прозореца отдалече, защото не иска да
гази тревата. Струва му се, че долавя аромата на нещо от-
давнашно и скъпо; неусетно се обляга на младото дръвче и се
усмихва. Навремето баба му също гледаше теменужки. Тера-
сата им приличаше на цветна градина. Залепяше чело на
прозореца и всяка сутрин се мъчеше да отгатне какво говори
баба му на цветята. Тя стоеше сред тях, загърната в стара-
та си кафява жилетка, и докосваше с пръсти листенцата им.
През зимата ги прибираше в стаята да не измръзнат. Теме-
нужките ухаеха на пролет и сякаш в дома им никога не успя-
ваше да нахлуе студът…
Чува, че вратата на къщата щраква, и се сепва. Мушва
ръце в джобовете на якето и се заслушва в гласовете, които
идват оттам. Не различава ясно думите и бавно се отправя
по алеята към входа на чуждия дом. Хазяйката е препречила
вратата с едрото си тяло и обяснява нещо. Момичето се
изненадва от резкия є глас и отмества очи в друга посока.
На балкона в отсрещната кооперация две жени чоплят семки
и плюят люспите в шепи. Едната се е вторачила в момчето,
сякаш иска да си спомни нещо. Другата се смее, закривайки с
ръка устата си. На момичето му минава през ума, че може
би се подиграват на протритото му яке. Свива се в него и
обръща гръб на жените.
Хазяйката се е отместила и им прави път.
– Това е мястото за електромера. Трябва да си купите и
ще извикаме да го сложат…
Непрестанното є бърборене уморява момичето; то приб-
лижава момчето и закачливо го дръпва за ръкава. Като се
обърне, ще му намигне, нацупвайки по бебешки устни. Мом-
чето не обръща внимание, продължава да кима към хазяйката,
пристъпвайки от крак на крак.
Влизат в стаята и застават по средата. Двукрилият
прозорец с мрежа против комари гледа към градината. Хазяй-
ката доволно обяснява, че не е толкова просторно, но зато-
ва пък е светло и уютно. Докато с гръб към тях се възхи-
щава на познатия изглед, момичето обвива ръце около врата
на момчето и бързо го докосва с устни. То улавя китката є
и укоряващо я стисва. Когато се отправят към кухнята,
дъсченият под изскърцва под краката им, но те не обръщат
внимание.
– Като за нас сме го правили – не престава да говори
хазяйката, палейки от цигарите на момчето.
Показва им шкафовете, прибавя, че веднъж месечно ще
наглежда как ги стопанисват, и докато изпуска дима от ме-
сестите си устни, недоверчиво оглежда момичето. То се е
спряло пред чешмата и чопли с нокът по фаянса.
– Сега ще направим кафенце – казва хазяйката и минава
на „ти“. Вади кафеник, бурканче с кафе, захар и ги поставя
върху издраскания плот на масата. Дърпа стола и се наста-
нява до момчето.
По лицето му е избила пот. То я избърсва с голямата нос-
на кърпа, която му дава момичето, и оглежда още веднъж
кухнята. Струва му се тясна, но се успокоява, че в нея само
ще се хранят. Доволен е, че им оставят за ползване хладил-
ника, макар че е твърде стар и не се знае колко ще издържи.
Не му се мисли за това, решава наум, бършейки несъзнателно
с длан масата. Нещо го бодва: поглежда ръката си и устано-
вява, че някакво трънче се е забило на свивката между двата
му пръста.
– Дай да го извадя – протяга ръка към него хазяйката и
дланта му се изгубва в мъжката є десница.
Момичето е включило печката є, която след седмица щели
да вдигнат, и гледа кафето да не кипне. Внезапно я обхваща
злоба към тази жена, в чийто дом вероятно ще се настанят.
Приисква є се да є отмъсти. Представя си как надрасква с
химикал стените, улавя под ръка момчето и победоносно
прекосява с него алеята, подрънквайки с ключовете на собс-
твено жилище. Забелязва колко малък и безпомощен изглежда
мъжът є в този момент. Пристъпя към него и нежно раз-
рошва косата на тила му.
Кафето изсъсква и след миг се разлива по новата печка.
Устните на хазяйката недоволно се изкривяват. На момиче-
то му става весело, защото не вижда с какво да избърше
кипналото кафе, и се разсмива. Момчето бърка в джоба си,
дълго рови в него, изненадано от дупката, в която хлътват
пръстите му, и като си повтаря наум, че още утре жена му
трябва да го зашие, понеже е просто нелепо да ходи така,
изпуска гласно: „Просто нелепо!“. После подава голямата
носна кърпа на момичето. То го поглежда учудено и спира да
се смее. Щом изтрива печката, протяга ръце под шуртящата
струя на чешмата, предпазливо изчиства халката си от са-
пуна, лъсва я с показалец и отново я слага на пръста си. От-
пуска се на стола; намира под масата крака на момчето и
кротко долепя своя до него. Докато сърба кафявата течност,
хазяйката подробно разяснява колко пари е глътнат ремонтът
на етажа.
Откъде ще намерим дюшек за леглото, блъска ума си мо-
мичето и мислено вече нарежда стаята. Не може да си спом-
ни колко е широка. Става и прекосява коридорчето. Отваря
вратата и смутено вдига вежди; ниският таван е с пропука-
на мазилка. Навежда се към прозореца и забелязва, че място-
то отпред е засято с домати, чесън и още нещо, не знае
какво. Представя си как хазяйката им напролет ще пъшка
под прозореца им, наведена над треволяците… Момичето
прокарва ръка по стената, задържайки я върху хладната по-
върхност.
– Ще запазя ключ и за себе си – чува гръмкия глас на ха-
зяйката.
Дръпва се. Дланта є е овлажняла.
Влиза в кухнята; момчето пуши поредната цигара. Леко се
е изсулило от стола и това означава, че е отегчено.
– Хайде да си ходим! – подканя го момичето.
Оставя чашите в мивката, защото още не е домакинята
в тази къща.
– Ще ми дадете ли да си прихвана от теменужките? –
пита, докато прибира столовете към масата.
Хазяйката и момчето са излезли на двора. Не знае дали са
я чули. Все едно, стяга опашката на тила си и притваря вра-
тата.
Прекосява алеята, наблюдавайки широкия гръб на жената.
Забелязва, че е обута с бели маратонки. Зад раменете є се
виждат двете жени от съседната кооперация, сега вече сед-
нали отвън на пейката. Преметнали са крака и пушат. Око-
ло тях щъкат сополиви хлапета. Не обича малките деца.
Внезапно є се приисква да остане сама, да е някоя друга жена,
да седи пред телевизора в наследствения си апартамент с
крака върху масата и безгрижно да чака мъжа си, за да му
покаже новото си бельо… Беше гледала подобна сцена в един
филм.
Настига ги до външната врата. Момчето отново се съг-
ласява с нещо. Заслушва се в гласа му. Той обяснява, че утре
ще се обадят. Мушва ръка в неговата и нетърпеливо поглеж-
да часовника си. Четири и половина. Поглежда и към теме-
нужките на партера. Спомня си как след смъртта на баба є,
докато разплиташе кафявата є жилетка, стаята се изпълни
с аромата на теменужки. Беше се опитала да ги гледа, но те
клюмнаха за няколко седмици. Цветята умирали, ако за тях
се грижи чужд човек…

Ако сега трябваше да продължи този разказ, какво щеше
да напише – попита се. Самата тя изключително талант-
ливо уморяваше цветята, които є подаряваха в саксия. Не
че не ги харесваше, напротив. Не ставаше въпрос и за това,
че не полага достатъчно грижи. Напротив: или ги поливаше
прекалено много, или ги излагаше на прекомерна светлина. С
годините разбра, че не просто трябва да обичаш нещо или
някого, а да знаеш точно какво, кога и колко да му отдадеш.
И ако с цветята не беше съдбовно, то прекършването на
хората беше