Ивана Лазарова – едно момиче по пътя Camino de Santiago

Тя е на 22. Учи  последна година бакалавър „История и философия“ в Софийския университет. Обича хубавите книги, класическата музика, киното, театъра, да пътува и опознава нови места. Тази година е била стипендиант по  програма Еразъм в Карлови университет в Прага – “едно прекрасно преживяване”, както го определя сама в първата ни виртуална среща. Инициирам я през фейсбук, защото през общ приятел в мрежата прочетох, че току-що е изминала Camino de Santiago. Един път, който беше привлякъл и моето внимание, но докато живях в Испания, така и не реших за себе си искам ли да опитам да мина по него или не.  Нямаше нищо по-естествено да я потърся, за да чуя разказа й. Когато я попитах иска ли да го сподели с читателите ми, все още не знаех, че е с диабет. Днес съм щастлива, че тя се съгласи да сподели преживяванията си. Представям ви Ивана Лазарова, едно момиче по пътя Camino de Santiago…

Ивана Лазарова: През първите няколко дни, макар и щастлива, че осъществявам своя мечта и вървя по тъй желания път Камино, бях и много изтощена. И вървейки тогава, си мислех как никога повече не бих повторила това предизвикателство. Към края на пътя обаче вече обмислях кога отново ще се върна в Испания и дали по Френския маршрут, който изминах сега, дали по някой от другите Камино маршрути, ще вървя отново заветния път към Сантяго. С други хора по пътя си говорихме за това, споделихме как почти всеки от нас се е чувствал така в началото и съответно към края вече е знаел, че иска да се върне отново.

По пътя се запознах и с пилигрими, изминали пътя 8, 10, дори 15 пъти. Не знам дали бих го направила, но със сигурност сега е по-лесно да ги разбера. Защото Камино е магия!

Дори не мога да определя коя част от цялото преживяване ме завладя най-много и кое ме дърпа пак да се върна. Дали е спокойствието, което природата носи, дали са хората, които срещаш по пътя, дали са изгревите и залезите, на които се любуваш всеки ден, дали е сладкото чувство да преодоляваш страховете си и да опознаваш себе си… не зная. Знам само, че този режим и този начин на живот вече ми липсват. Може би това е и един от уроците, които научих по пътя за себе си.

Е.К: След 800 км пеш по поклоническия път – какво беше първото чувство, достигайки края му?

Ивана Лазаровa: След всички изпитания, през които преминах… след всички прекрасни срещи, след всички трудни раздели… чувството не е едно, не съм сигурна дали мога да разгранича кое беше първо. За мен, като за дете на морето, израснало в Бургас, да завърша своето Камино във Финистера (90 км. след Сантяго) беше съкровената мечта – да успея да стигна до Финистера и носа, вдаден в морето, до нулевия километър, да не усещам друго, освен морския бриз по кожата си и да гледам безкрайното синьо море…

Палитрата от емоции и чувства в такъв момент е богата и шарена, затова просто ще изпиша всичко, което почувствах, стигайки до finis terrae- така наречения край на света, поне навремето хората са вярвали, че е така.

Радост, благодарност, любов към живота, към света… щастие, емоция… прекрасно е чувството да си кажеш „Ей, аз съм тук, справих се с всичко, направих го! Извървях тези 900 км. и сбъднах своя мечта!“

Много е силно и много лично, не знам дали може да се предаде с думи. Това, което прави емоцията и радостта толкова силни, са именно всички изпитания, през които знаеш, че си минал ти самият, затова е и емоция, която всеки изпитва за себе си. Плаках и бях изключтилно щастлива, благодарна… седях и гледах морето, дадох си време да изпитам всички тези емоции, след което ме обзе едно безкрайно спокойствие.. Tranquilidad да го кажем и на местния език : ) Там си, пред теб е морето и това е всичко, от което имаш нужда…

Е.К.: Защо тръгна по Camino de Santiago?

Ивана Лазарова: На този отговор мога да отговоря по-ясно сега, отколкото преди да замина. За Камино научих преди 2 години от приятелка на мама и оттогава знаех, че искам да измина пътя и знаех, че искам да го извървя сама, като един вид предизвикателство, отправено от мен към мен. Предполагам това стои в основата – желанието ми да преодолея всички свои страхове и съмнения дали ще се справя. Изобщо тази увереност в самия теб е изключително важна, но тя се гради постепенно чрез преодоляване на страхове, съмнения, упражнение на уроци, които вече си научил… Няма как да знаеш дали ще изминеш всички тези километри преди да опиташ. Даваш най- доброто от себе си, грижиш се да си добре, наслажадаваш се на пътя и вървиш.

Именно заради това е ценно Камино, защото ти помага да изградиш тази увереност и вяра в самия себе си, да знаеш, че си преминал през това, което ти се е струвало страшно, непосилно, невъзможно, да знаеш, че си се преборил, да си кажеш дори когато отново те улавя страхът „Знаеш ли, малко ме е страх, но мога да се справя с това, щом се справих вчера, ще се справя и днес!“ и продължаваш да вървиш, и продължаваш да преодоляваш трудностите и страховете, защото както пеят БТР „ по пътя поел съм, не мога да спра“. Това е! Там си, тръгнал си вече, посоката е само напред!

От 12 години живея с диабет тип 1 и за мен Камино беше много лично предизвикателство.

Едно от най-страшните за мен преживявания беше да вървя сама през гората в 6:30 сутринта, тъмно, тъмно, едно красиво небе, осеяно с ярки звезди, обаче тебе толкова те е страх в този момент, че хич не се спираш да погледнеш към звездите. Същия ден стартирах в Ел Гансо, малко селце, в което имаше едно алберке, бяхме всичко на всичко двайсетина човека, явно всички други бяха преценили да тръгнат по-късно (в този период аз тръгвах колкото мога по-рано, за да избегна горещините, вървейки през Месета – участъка между Бургос и Леон, макар и равен, изключително тежък, безсенчест и много горещ!)

В крайна сметка сама съм тръгнала по пътя, няма да чакам други да тръгнат, че и аз с тях, така че тръгвам аз в 6:30, за първи път няма никого пред мен, никой не се вижда и назад… и в селцето хубаво, има някоя и друга светлинка, малко като се отдалечиш от него обаче, попадаш в абсолютния сутрешен мрак и единствената светлина е тази от челника ти. Впоследствие установих, че и това е рецептата да не се поддавам толкова много на фантазии, провокирани от страха, да гледам единствено в пространството, осветено от челника. По едно време си зададох въпроса „Какво направи, Иванче, как ще вървиш сега сама в тъмното, през гората?“, но и бързо си отговорих: „Ивана, нали проблемът ти е тъмното? Е, и да тръгнеш да се връщаш към селото, пак ще вървиш по тъмно, спокойно, върви напред, всичко е наред, тук диви животни няма, хора очевидно също няма, просто върви!“ и вървиш… почти бягаш, като те е страх, но само напред… по-чакан изгрев не съм имала, но пък и толкова красив беше точно този!

Спомням си, че най- накрая след около час и половина препускане стигнах до следващото село, където седнах да изпия чаша горещо ароматно кафе, а слънцето тъкмо изгряваше. Незабравима утрин, по всички параграфи. Но е хубаво така, човек сам като се успокоява и си вдъхва кураж, учиш се да разчиташ на себе си, защото и приятели, и семейство, колкото и да те подкрепят, тръгнал си сам, така си си пожелал, така че вземаш се в ръце, вдъхваш си сам сили, успокояваш се, както е необходимо, и продължаваш. Интересно е как работи човешкият мозък и колко много от страховете ни са неоправдани, помага да се върнеш към настоящия момент и да действаш.

Е.К.: Чисто технически – трябваше ли ти предварителна подготовка, с какво оборудване и екипировка беше и оказа ли се, че има нещо, което не си предвидила?

Ивана Лазарова: Относно екипировката, има много подробна информация, различни мнения и препоръки за правилния избор на дрехи, раница, обувки, аксесоари. В един момент преди да замина се почувствах изгубена в едно море от толкова различни мнения, залята от информация, спрях да чета и се опитах да избера това, което ще бъде най-добре за мен самата… Разбира се, че е полезно да знаеш какво ти е необходимо, но в края на краищата най- важно е на теб да ти е удобно, да ти харесва и да се чувстваш добре. Не бях съвсем наясно каква раница да търся и за кое да гледам да е удобно по нея, тъй като за мен това беше първи дългосрочен преход, но в магазина, в който закупих по- голямата част от екипировката си (Тhe North face, Westfield, London, където работех през лятото), бяха изключително отзивчиви, отделиха много време, за да ме консултират и да направя най- добрия избор.

Безспорно обувките са най- важни и макар това да бяха най-скъпите обувки, които някога съм си купувала, заслужаваше си. Чорапите – merino wool, вълнени, предназначени за дълги преходи, също са изключително важни. Аз слагах най-обикновен вазелин, Petroleum jelly на краката преди да обуя чорапите всеки ден, може би това е най- добрия съвет, който прочетох по време на подготовката за пътуването, спазвах го и съм щастлива, че го направих. Запазих крачетата си без пришки, мехури или мазоли след 900 км.

Раницата, на която се спрях, е с размер 33 литра, напълно достатъчни, срещнах пътешественици с много по- големи раници, не е необходим много багаж. И след като аз, която обикновено макар и за два дни помъквам цял куфар, се справих с тази раница цял месец, няма човек, който да не може да го направи. И наистина, влюбих се в този начин на пътуване и това леко чувство, което ти дава – да носиш всичко, което ти е нужно, на гърба си.

От толкова малко имаме нужда : ) просто олекваш и ти е хубаво. По пътя има възможност да се изпратят раниците до селището и съответното алберке, до което си решил да вървиш в съответния ден, но за мен това не беше вариант. Исках да измина пътя с раница на гръб, би било просто разходка, ако оставех раницата. Разбира се, всеки решава за себе си, хубаво е, че попринцип има такава възможност.

Интересно е и да срещнеш толкова много различни хора, всеки от които е решил да извърви пътя по различни причини и по различен начин – дали с раница, дали без раница, дали с щеки или без, дали нощувайки в алберке или в хотел – една от хубавите страни на френския маршрут на Камино де Сантяго е именно тази – има възможност всеки да го измине така, както му харесва. Това е и маршрутът, по който има най-много варианти за пренощуване. Това са част от причините точно този маршрут да бъде толкова популярен. Преди да го извървя, се колебаех дали да започна с него или да измина първо Камино дел Норте, който върви по бреговата линия, но се радвам, че започнах с този път.

Относно щеките, за които споменах, за себе си реших, че ще вървя без тях и не съм имала никакви проблеми. Никога преди не съм вървяла с щеки и ако човек не знае как правилно да ходи с тях, мисля, че може да си докара повече проблеми, а и това е още едно нещо, което можете да забравите някъде. Пътят не е лесен, има и някои по- тежки участъци с изкачване и спускане, по което най-вече помагат щеките, но абсолютно може да се мине и без тях, така или иначе най-сериозното изкачване и най-стръмното спускане са първия ден, стартирайки в Сен Жан Пиед дю Порт, финиширайки в Ронсесвайес. От там насетне нищо не може да ви изплаши, няма да ви се стори толкова трудно със сигурност. Много хора решават да тръгнат с щеки, някои видимо се мъчат, други просто тракат хаха. Съвет, макар и от човек, вървял без щеки – по-добре да се изберат гумените уплътнители, те поне не се чуват : )
Напрежението в коленете аз разрешавах с разтягане (важи за цялото тяло, всеки ден, още преди душа, за да не ви домързи прекалено, важно е!), а болката в пищяла, която беше силна след спускане, с един чудесен охлаждащ крем от арника за спортни масажи. Други пилигирими си купуват традиционната Камино пръчка, с която навремето поклонниците са изминавали пътя, поне така биват изобразени на картини.

Относно останалата част от багажа:
2 клина за ходене и един клин, който обличах следобед, макар че в някои от горещите дни искрено съжалявах, че не съм си взела лека лятна рокля за следобедните часове на блажена почивка : )
2 тениски (от какъвто материал е удобен, стига да не са памучни, да не задържат влага и да са леки) и тениска, която обличах привечер.
блуза с дълъг ръкав
2 спортни сутиена, бельо, 3 чифта чорапи (1 от които изгубих, сушейки ги на раницата, научих се да не го правя повече, 2 чифта чорапи са напълно достатъчни, тъй като така или иначе дрехите се перат всеки ден)
полар – лек, но топъл, обличах го, когато сядам за почивка, тъй като колкото и да е горещо, когато спреш да се движиш, темпертурата на тялото рязко спада и при най-лек ветрец ти става студено, дори и навън да е 28/30 градуса
леко, по-дебело, ветроустойчиво яке
панталон, яке и калъф за раница против дъжд, които се наложи да използвам точно веднъж – имахме изключителен късмет с времето и дори в Галисия – район, известен с чести мъгли и дъждове, не ни валя.

Едно от красивите творения на природата, които дотогава не бях забелязала, са паяжините в мъглата- толкова красиво! Сякаш изрисувани с кристалчета, висят си във въздуха и можеш да видиш ясно колко сложно са изплетени, направих много такива снимки, на кристални паяжини, просто като го видях веднъж, не можех да спра да се удивлявам : )

зимна шапка и ръкавици, в случай че стане студено, не ми се наложи да ги използвам, в по-хладните сутрини на челото слагах buff – мултифункционален, напълно достатъчен, за да не ти духа неприятно в челото
голям памучен шал, който често използвах като калъф за възглавница или възглавница, както и за одеалце по време на полета
лек кръгъл шал от синтетична материя, която изсъхва много бързо – слагах го на врата си, тъй като кожата на деколтето е деликатна и въпреки SPF фактор, изгаря лошо, този тип шал е удобно да си сложиш и на главата в горещите дни вместо шапка
джапанки, защото в края на деня единственото, което искаш е да усетиш хладния вятър по голите си крачета
малка чантичка за пред кръста – върши чудесна работа и вечер да си сложиш на рамо, а през деня най- ценните неща да са винаги с теб (този съвет е взаимстван, но наистина изключително полезен : )
най- важен за мен бе охлаждащият портфейл, който ми позволи да съхраня инсулина си (ампулите, които не се ползват в момента, трябва да се съхраняват на студено) през всички 900 км. и някои много горещи дни – изключително умно устройство Frio Cooling wallet, което се активира с вода.

По пътя се разделих с три неща, които явно не са ми били толкова необходими, колкото съм си мислела в началото. Носех чифт леки маратонки, които не бяха тежки, но заемаха място и си спомням, че в един от по-трудните ми дни, единственото ми желание беше да се разделя с тях, така че пърият опит за раздяла беше, когато ги оставих до фонтана в едно селце, един изключително мил пилигрим решил, че съм ги забравила и ги носил, уви, 10 км, докато ме настигне. Вторият и вече успешен опит беше в Белорадо, спомням си, че ги оставих до църквата. Разделих се с термо чаша, която взех, без да съм сигурна какви ще бъдат условията, но наистина не ползвах, тъй като винаги за кафе спирах и му се наслаждавах на място, преди да продължа, а във всички алберкета, в които има кухня, има и кухненски прибори. Тогава много се чудех къде да я оставя, носейки я в ръка, накрая установих, че съм я оставила на правилното място – до една чешма. Последният предмет беше книгата, която си купих от летището в Лондон, оставих в едно алберке, нека друг й се наслади. На много места има такива оставени от някого книги, които можеш да вземеш в замяна на друга оставена от теб книга.

Относно физическата подготовка, хубаво е човек да бъда в добра форма преди да тръгне по пътя Камино. Аз бягам между 3 и 5 пъти седмично по 7 до 8 километра, обичам да вървя и смятам, че съм в добра форма. На каквото и физическо ниво да е човек, важно е да не се изсилва в началото, в крайна сметка колкото и да тренираме у дома, никой не ходи по 30 км. на ден всеки ден, така че разбира се, Камино е много различно от всичко допреди.

Но това е успешната рецепта – да се започне с по-малко километри, първата седмица вървях между 26-30км. Има и една точка на пречупване, разбира се, след която вече приемаш всички болежки, обаждащи се тук там и просто си вървиш. За мен това беше между 22-ри и 25-ти км. в дните, в които правех по-дълги преходи. Научаваш се да слушаш тялото и да заглушаваш егото, което ти казва „Хайде де, давай още, можеш“.

Хубаво е да усещаш тялото си по-силно с всеки следващ ден. Здрав дух в здраво тяло! Не е случайна тази приказка. Последните десетина дни направих и най-дългите си преходи – 35, 36 и 37км. Както вече написах, разтягането след прехода, масажът на краката и добрата почивка са изключително важни! Изобщо цялостната грижа за тялото и благосъстоянието.

Най-възрастната двойка, която срещнах по пътя – изключително симпатични канадци, и двамата на 75! Вдъхновяващо е да споделяш пътя с най-различни хора с различна физическа подготовка, на различна възраст. Пътят е за всички : )

Е.К.: Какво научи за себе си и хората, с които те срещна пътят?

Ивана Лазарова: За себе си научих, че мога да пътувам почти без багаж, че не е необходимо да ползвам хиляди различни кремчета и мехлемчета, че се чувствам добре, пътувайки и опознавайки света по този начин, че тялото е голяма работа и заслуважа уважение, грижа и любов, огромно благодаря всеки ден!

Че вещите не са ни нужни, за да се чувстваме добре, бих казала, знаех и от преди, но наистина, досега не бях пътувала с толкова малко багаж. Това леко чувство, което раницата на гърба ти дава, е несравнимо. Да си носиш целия багаж винаги с тебе – толкова компактно, толкова приятно.

Научих, че всички емоции, чувства и мисли, които изпитваме, идват и се завъртат в главите и душите ни, са част от нас и това е напълно окей. И тъгата, и яростта, и тревогата…По-добре е да ги приемем. Такива са, да им дадем врем е- колкото им е нужно, толкова… да сме наясно как се чувстваме и да не се обвиняваме дори когато сме гневни, разочаровани, раздразнени.

Да вървиш по пътя Камино не означава, че си светец. Напротив, човек си и е напълно човешко да бъде понякога ядосан, понякога в лошо настроение и така нататък, но да се измъчваш и обвиняваш, че е така, единствено влошава ситуацията. Научих също, че когато си изморен, всичко ти се струва в пъти по-лошо, отколкото е. Затова в такива моменти се оттеглях и си взимах необходимата почивка, пишех, плачех, четях, просто седях далеч от всички хора за час, два, колкото ми е нужно или просто следобедно си лягах да поспя.

Научих, че е безмислено да се тревожа за разните му там усложнения или болести, които могат да ми се случат в бъдеще, често се тревожа за това, но в крайна сметка, мислех си и по време на пътя, няма как да знам и по-добре да се постарая да направя всичко, което искам и мога сега. Сега съм здрава, сега имам тези сили, сега имам всичко, което имам.

Голямо богатство е да се събуждаш сутрин, да усещаш прекрасното си здраво тяло, да можеш да вървиш, да виждаш, да чуваш… да имаш сетива. Имах една особено емоционална сутрин в планината след доста сериозно изкачване, в която си разсъждавах на тази тема. Обикновено по пътя, когато исках да споделя своите мисли, използвах voice memos, които ми позволяваха хем да вървя, хем да си говоря и да дам глас на това, което се върти в главата ми. Та тогава си спомням, беше много емоционална сутрин, няма как да не оцениш колко си богат с това, че изобщо се събуждаш сутрин. Мислех си много често по пътя и за близките хора, които вече не са с нас, за своите баба и дядо, за Боян… те си бяха с мен през целия път, вървяхме заедно… И сега, пишейки тези редове, отново през сълзи, си давам сметка колко съм благодарна, колко съм щастлива, че имах силите, куража, възможността да измина този път, да срещна всички тези хора по пътя, да завържа такива хубави приятелства.

Хората се намират : )
Голяма магия е това, че колкото и малко време да прекарате с някого на Камино, и двамата си благодарите за това време, шастливи сте и не искате нищо повече един от друг. Срещи и раздели, много хубави срещи, много трудни раздели, уви, не става по-лесно, но е ценен урок. Винаги при раздяла и край се старая да си припомням, че на първо място е хубаво, че изобщо сте се срещнали и сте имали това време заедно. Колкото, толкова. Не зная защо все ламтим за нещо повече. „Наслаждавай се на това, което имаш, докато го имаш и не мисли докога, не се страхувай, че ще го изгубиш, не си разваляй и настоящия миг с опасения за бъдещето. Нямаш контрол над него.“ Така съм си го формулирала и често си го напомням. То е урок, който имаш възможност да упражняваш и единствно така се научава, с практика. Изобщо никоя промяна не става от днес за утре, както и пътят не се изминава с една гигантска крачка, напротив, малко по малко, всеки ден. От нас не зависи кого ще срещнем по пътя, но можем да изберем с кого да останем и с кого да прекараме например няколко вечери подред или просто да повървим заедно, докато и на двамата е хубаво заедно. Прекрасно е, че няма нужда да се обясняваш. И за двете страни е напълно окей да си тръгнеш, когато вече не се чувстваш добре в тази компания. Изобщо да бъдете заедно не бива да е насилствено, не бива да е трудно… Обикновено момента, в който разбираш, че е време да се разделиш със съответните Камино приятели, с които сте оставали на едно и също място няколко вечери подред, е когато започнеш да се чувстваш прекалено удобно, поне за мен беше така. Трудно е да се сбогуваш и отново да продължиш, мъчно ти е, искаш да се върнеш, но същевременно знаеш, че това не е правилно и има един тих глас, който ти казва да продължиш, въпреки че ти е трудно… и продължаваш, вървенето много помага. Плачеш, вървиш, слушаш любима песен, така докато мине… хубаво е и отново да си припомниш как добре се чувстваш, когато си сам…голяма част от емоциите и уроците, които изпитваш и научаваш могат да се случат единствено, когато останеш сам… а и така имаш възможност за нови запознанства, обикновено в групата сте си заедно и се изплъзва моментът на новите срещи.

А няма по- хубаво от това да се срещнете отново, особено с тези Камино приятели, с които не сте си разменили контакти за връзка, просто пътят ви събира отново. Няма случайни неща, мисля си аз и всяка една от тези срещи потвърди това разбиране.

От различните истории научих, че няма нищо фатално, че от нас самите си зависи как ще приемем случващото се, че прекалено многото стрес не води до нищо хубаво, че важното е ние да се чувстваме добре, че възрастта далеч не означава зрялост…

Че всеки ден, който ни се дава, е истинско богатство и можем да постигнем много!

P. S. Благодаря ти, Ивана! И не спирай да вървиш… Е.К.

снимки: от личния архив на Ивана Лазарова