А как ми се иска да е различно… като за начало в деня на Съединението

Отразявах за телевизионните новини години наред Съединението на България. От Съединение – откъдето е тръгнала четата на Чардафон. И от Пловдив – където се е случило. Със затворени очи пишех текстовете си, защото знаех сценария и на едното, и на другото място. Почти уцелвах думите на официалните лица, които ще мога да включа в репортажите. Защо ли? Защото се е превърнало в рутина всичко, което се казва и прави на празник. С леки изключения. Които се забелязват само ако се вгледаш много отблизо. Но кому е нужно това в новините?

Днес, за първи път гледам на 6 септември отдалече. Далече от Пловдив, в който съм родена. Далече от отразяването на празника му и на историческото събитие, обединило Източна Румелия с Княжество България. Още вчера прочетох речите на първите мъже в областта и в града. Днес чух чрез репортажите на колегите словото на митрополита. Вечерта е зарята. На която между официалните лица и гражданите стоят заграждения!

Нищо не се е променило. Нищо не се променя.

Само лицата пред паметника. И уханието след измиването му с шампоан – тази година на люляк. А как ми се иска разликата да е в друго…

Например в готовността за обединяване на таланта на българите, а не в разделянето му. Като за начало.

Вероятно някой ден.

Когато няма да можем да предвиждаме какво ще кажат политиците на 6 септември. И как ще протече празникът на едно съединение отпреди 132 години…