Соня Момчилова: Не стреляйте по цигуларката

гост автор: Соня Момчилова

Давам ухо на новините по телевизията, особено на тези около последните разкрития за побоя на тригодишния Христо от тийнейджърите, на които е бил поверен от заминалата в чужбина на работа самотна майка. Чувам уважаван от мен психолог да твърди, че майката на пребитото дете нямала право да го остави на осемнайсетгодишните „детегледачи“. Детето трябвало да се отглежда в защитена среда и майката била виновна и според закона, и съгласно морала, назидава безусловният професионалист.
Сигурно и други важни неща е казал, но аз отказвам да я слушам. Не мога, защото вътрешните ми гласове се надвикват и ме карат да благославям съдбата, че не съм на хала на самотната майка. Че никога не ми се е налагало да наемам детегледачи, че не съм била в отчаяна нужда, за да осигуря хляб и джобни на дъщеря си.

Плюя си в пазвата, но в същото време в главата ми бият като предвоенен набат въпроси от типа:
ти не си ли оставяше детето заради командировки в Брюксел, по-продължителни от лятната семейна ваканция?
Не го ли забрави в училищния автобус да го стоварят при пазача на училището поради невъзможност да напуснеш заседание на политическия кабинет в министерството, което без теб сигурно нямаше как да обясни поредното гангстерско убийство в центъра на столицата?
Не го ли изчегъртваше, болнавото мъниче, буквално от мокрия си ревер с 39 градуса температура, за да го хвърлиш в надеждната прегръдка на баба му – ревящо, немощно, отчаяно нуждаещо се от теб, за да не изпуснеш самолета с поредния големец, на който да носиш папките и да суфлираш опорните точки?

О, и още как! Почти без угризения следвах стъпките на шеметната си кариера, защото всички около мен постъпваха по този начин. Но какво ли има предвид иначе толкова уважаваната от мен психоложка под „защитена среда“? Дали двамата младежи, излели хормоналнен или бог знае какъв бяс върху крехкото телце на Христо, са отгледани в „защитена среда“? Дали защитена е средата, в която обитават инак разговорливите съседки на цигуларката гурбетчийка – същите, които от екрана на телевизорите ни разказват какво свястно и добро дете била майката на Христо. Какъв родител била и как израснала пред очите им.

Хващам се на бас, че имат предвид себе си и себеподобните си съкооператори, живеещи в двадесететажния блок за „защитена среда“. Обзалагам се, че се имат и за добри хора. Слушам охотно споделяща съседка от онез, които едно време задължително ги имаше в соц филмите и знаеха всичко за всеки и дебнеха на шпионката, и отвисяваха на пейката пред блока, да обяснява детайлно за цвета на косата на пребитото дете, и някакви други хиляди подробности, между които и как не го регистрирала от дни на детската площадка.

Чудя се защо тази мила, светла женица, уведомена добросъседски от майката (според личното й изявление), че ще остави малкия и че и се налага да замине, защо не хвана асансьора до 18 етаж? Защо, бе, бабче, не му сипа една паничка супа, каквато сигурно готвиш за собствените си внуци и не занесе на детето? Какво й е попречило? Що за дефицит? Човечността ли пак…

Знаете ли кое истински много ме тревожи напоследък? Тъкмо тези бархетни пеньоари с оредяващи косици и зъби, тъкмо те се надявах да не сдадат фронта с безпричинното обичане на ближния. Общество, в което дори бабите не ги е еня, няма да го бъде и като популация!

„Душевно здравото общество“, за което пише вездесъщият Ерих Фром. То създава семейство, което е защитена среда. То е в състояние да бъде нормална среда. Това, нашето, е дълбоко, акутно, необратимо разстроено, замесено и съучастващо в собственото си ритуално самоубийство.

Оскотелите без време млади мъже не просто са се посветили на селфита с бицепси и презрителни муцуни, ами и на филмиране на жестокостта си към техния… източник на доходи.
Да оставим моралните норми. Дори не намирам за нужно да отбелязвам, че тези осакатени деца са чували или са били свидетели на високонравствена проява в живота си. Понятия като дълг, добро, красота, правда, идеал съвсем скоро ще излязат и от политическите речи, предвид кройката на модерните силни на деня – как да очакваме скаутска мотивация при поемане на социален ангажимент? Но все пак има сделка, не е ли така?

Вярно, не живеем във време на тимуровско доброволчество и в онзи момент, в който приемат да наглеждат кроткия мъник, анаболните мачовци приемат и парична сума. Малкият Христо, който се ангажирали да бавят, им е донесъл съвсем приличен приход, ако е вярно, че жената е платила над хиляда лева за предполагаемите грижи. Поне нещо като мъжкарско удържане на думата, нещо като „да издържим заради кинтите“. И на това, оказва се, не е имало кой да ги научи.

Докато продължаваме да натискаме седалките в смрадливото кино с натежалите си от достъпни забавления задници, на екрана се върти все по-нискобюджетен римейк на собствения ни живот. Филм с насилие, с брутална жестокост, политическо тъпоумие, чалга, силикон и отсъствие на сянка от смисъл.

Двамата насилници на Христо, убийците му, защото те не са нищо по-малко от… вампирясали подобия на човешки същества, са представители на поредното поколение жертви, които вземат жертви. Деца, в чиято скала на ценностите отсъства елементарната човешка емпатия, грижа за по-слабия и интерес към нещо различно от най-нискоръстовата категория усещания и дразнимост.
Деца – покойници. Не, не се опасявам, че това, което пиша, е силно. Вие скоро надничали ли сте в очите на хлапетата си? Ако не сте забелязали, че са празни, замислете се с какво храните собствените си. Има и друга причина – рядко ги вдигат от екраните на електронните си изповедници, а когато го направят, са в унес.

Децата ни отсъстват все по-често и все по-продължително. Губим ги, ще напиша, въпреки, че май ги изгубихме. В чалготеките и фитнесите е късно да ги търсим. В залите за класическа музика – също. Цигулар къща не храни. А майката на Христо е свирила с часове.

Ей тука може и да ме освиркате като противник на Лудогорец на техен терен, ама човек, който свири на цигулка, на мен лично ми е трудно да повярвам, че може да не обича детето си. Мисля, че го обича, дори несравнимо с мнозина, които осигуряват най-качествените и квалифицирани бавачки. Твърде възможно е да е неадекватен, както само артистите умеят, да е абсурден понякога в решенията, които взема за себе си и детето си, но да го изостави, ако имаше и най-малък шанс да работи наблизо…

Мисля още, че няма начин тази млада жена с цигулка, и, моля се – оживяло след зверство дете – да не се счупи и то непоправимо след подобен ужас. Когато единственият ти жив, малък, роден, любим близък човек е на ръба, ти минаваш отвъд – и в това не се съмнявам.

Съмнявам се, че съм била добра майка. Не кокетирам. Дали съм грешна и с днешна дата и дали отсъствието ми е нанесло поражения, които, не дай боже, да ме изненадат един ден – спирам да мисля, защото току-що чувам от новините за друг „пресен“ убиец. Той, оказва се, освен шеф на Фонд за научни изследвания, е и по думите на сума общи приятели във Фейсбук кротък, благ и ведър човек. На всичкото отгоре гръмнал най-добрия си приятел…

Явно е дошло време да финализираме масовото самоизтребление с мощна, баталистична, холивудска сцена с Тарантино привкус. Къде съм тръгнала да прося милост за цигуларката…