Дългоочакваната Измяна във Варна
В Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ – Варна текат последните репетиции за първата премиера за 2014г. Заглавието е „Измяна“ от Харолд Пинтър, а зад него стои сериозен творчески екип, доказал с времето, че създава шедьоври. Режисьор е Пламен Марков, сценографията и костюмите са поверени на Мира Каланова, а за музиката се грижи Калин Николов. В спектакъла зрителите ще могат да видят Димитър Баненкин, Веселина Михалкова, Стоян Радев и Стефан Додуров – всички те възпитаници на професора.
Премиерните спектакли на съвместната продукция с „Артишок” предстоят във Варна на 11 и 12 февруари, 18.00 ч., Сцена Филиал, а няколко дни след това постановката ще бъде показана и в София – 26 февруари, 19.30 ч., Сатиричен театър „Алеко Константинов”.
За осведомения театрален зрител, който след афиша, не е тайна, че проф. Пламен Марков не само вече е поставял пиесата на Пинтър „Портиерът” в НТ „Иван Вазов” (1993), но е и негов сериозен изследовател, автор на студии върху творчеството му. Именно затова не е изненада, че посяга към „Измяна“ , написана преди вече 36 години, през далечната вече 1978 г.
„Измяна” разгръща в ретроспекция любовния триъгълник между книгоиздателя Робърт, неговата съпруга – галеристката Ема и техния приятел – литературният агент Джери, за да артикулира една от основните Пинтърови теми за провала в човешкото общуване, за неумението/нежеланието/невъзможността да стигнеш до другия.
Концепцията си за постановката проф. Пламен Марков изгражда около своята теза за ролята на предубеждението у Пинтър. Изследвайки генезиса на Пинтъровия диалог, той добавя своя оригинална интерпретация върху творчеството на един от най-значимите реформатори на съвременния театрален език. Това е тезата за предубеждението, според която основният партньор на героите на Пинтър е тяхното собствено предубеждение за другия.
Анализирайки паралелните светове в пиесите на Пинтър, авторът установява, че
“… убеден съм, героите на Пинтър не знаят, не умеят и направо даже не са в състояние да общуват един с друг като реалистични персонажи. Те не общуват с другия, а със собствената си представа за него. И даже не става дума за представа, а за дълбоко вкоренено непреодолимо предубеждение. Те не задават въпроси, за да разберат кой е този срещу тях, какви са целите му, амбициите му, те не искат да го опознаят с тези свои въпроси. Не! Те просто искат да потвърдят предварително очакваното. И ако то не се потвърди, толкова по-зле за отговора – значи е неискрен, значи другият не се е хванал на въдицата и е изхитрувал. Във вечната битка за територия, която Пинтъровите персонажи водят, нито една реплика не е невинно-спонтанна. Всички те имат тактическа стойност, свързана с това да се отвоюва или отбранява педя от пространството. Защото при Пинтър, както справедливо отбелязва Пенелоп Гилиарт, даже сексуалният инстинкт не е емоционален или дори физически – той е териториален. Нестихващата канонада в пиесите му просто е част от сблъсъка на тактическите планове в главите на остро съперничещите си партньори. В тази схема на диалог мълчанията имат изключително висока стойност. Те са биваците, в които нападащите и отбраняващите се бързо се връщат назад, за да осмислят получените отговори, и според тактическата схема на предварително подготвената стратегия, да прегрупират силите си и да се подготвят за новите военни действия – нападателни или отбранителни. Така че основният партньор на героите на Пинтър е тяхното собствено предубеждение за другия…”
В тази схема на диалог особена роля играе толкова обговаряното Пинтърово мълчание, което обяснява и самият Пинтър: „Има два вида мълчание: мълчание, ненарушено от никакви думи, и друго, когато се лее поток от думи, един език, прикриващ друг език, като вторият непрекъснато звучи. Речта, която ние чуваме, е обозначение на тази, която ние не чуваме. Това е начин да се измъкнеш от ситуацията, завеса от гъст дим, начин, породен от хитрост, страх и присмехулство, който прикрива истинския смисъл. Когато настане истинската тишина, ние все още чуваме неговото ехо, но сме по-близо до голотата. Един от начините да гледаш речта е да я считаш за покривало, което постоянно прикрива голотата.“
Ето защо, „всеки персонаж на Пинтър трябва и може да бъде тълкуван реалистично сам за себе си, но ситуацията, в която те се реализират, няма никакви шансове да бъде анализирана по същия начин, защото конфликтът в пиесите не е между реалните персонажи, а именно между техните хипотези-предубеждения един за друг.
Може би и това е една от причините за бума на пиесите на Пинтър в посттоталитарна България – обществото ни е болно от конфликтите не между Донкихотовци и вятърни мелници, както често си мислим, а само между отделни вятърни мелници“, обобщава аналитичните си наблюдения проф. Пламен Марков.
