Колегата Мария Троева получава Награда Пловдив за журналистика… посмъртно
Колегата Мария Троева тази вечер няма да научи, че е носител на Награда Пловдив за журналистика. Защото в края на миналата седмица почина. След травми от катастрофа по време на работа. Днес по настояване на журналисти от пловдивските медии Мария ще бъде удостоена посмъртно с признание за професионализма й.
Подкрепям безпрецедентното обединение на колегите, които настояха за внасяне на номинацията извън всички срокове и процедури. Но ми е горчиво. Много горчиво. Защото за пореден път показваме, че у нас обединенията около смислени каузи се случват само когато загубим някого. Или нещо.
Не знаехме ли, че Мария беше професионалист, заслужаващ наградата Пловдив, преди катастрофата? Не мислехме ли, че е една от много малкото, които останаха в професията на терен – неудобна за представители на институции, администрация и често – дори за масата журналисти?
“Дали потенциал на журналист като Троева трябва да бъде така хабен (без обвинение, но и без извинение)?” попита в деня на смъртта й друг колега – Лалка Златанова, с която сме били на пресконференции и събития заедно с Мария и с други колеги в най-горещите за Енергото, Полицията, Прокуратурата и Съда в Пловдив времена…
И е толкова права, колкото е непоносимо да си го признаем пред себе си. Както трудно ще си признаем, че журналистическата гилдия вече е разпиляна някъде там, в безумното пространство на липсата на достатъчно влиятелни регионални медии и стремежа ни да оцеляваме като пописваме каквото се харчи. Дописка за някоя партия. Дописка за някой кмет. Дописка за инцидент – колкото по-тежък и с жертви, толкова по-ще го вземат. Дописка… дописка… дописка… без много-много да се задълбочаваме и да питаме ЗАЩО…
Мария Троева обичаше да пита ЗАЩО. И ако можеше, тази вечер вероятно щеше да зададе пак този неудобен въпрос: Защо посмъртно?
Затова – без да има на кого да честитя тазгодишната награда Пловдив за журналистика, и аз ще попитам – не е ли време да започнем да оценяваме хората, докато са живи?
