„Помогни ми да те возвыся“

гост автор: Димитър Цонев

Декларация за отказ от отговорност: Всички изразени мнения в текста по-долу са само и единствено на автора и е възможно те частично или изцяло да не съвпадат или да се разминават с мнението на редакцията.

Бързам, още преди всичко, да направя уточнението, че въпреки доброто ми желание да прочета романа на Милен Русков „Възвишение“ преди премиерата, това не успя да се случи. Гледах представлението с неподготвено домашно, което има своите плюсове, но и минуси. Минус, защото не мога да направя що-годе читаво сравнение между двете, различно от догадки, но плюс, защото съм като повечето зрители, които ще посрещне заглавието и оставям на артистите и режисьора да ми разказват сюжета и мога да преценя доколко са успели да се справят.

Пристъпвам плахо в салона на градския дом на културата „Борис Христов“, все още отчетливо се усеща мирисът на боя. Чувствам се като в поликлиника, не в културен институт – всичко е някак стерилно, лишено от духа и магията, които иначе те обгръщат още щом минеш под колоните на Театъра. За съжаление, заради инцидента със сцената на театъра, репетиции и премиера са изнесени тук, за да може да се случи премиерата. Опитвам се да си припомня изчетените рецензии за романа и за това какво в общи линии ме чака като сюжети.

ВъзвишениеНе искам да крия, че когато прочетох имената на Бойко Кръстанов и Асен Блатечки в афиша, не останах особено очарован. Не харесах и плаката на представлението – този, който можете да видите в дясно. Да тикаш насила набедени за звезди артисти без оглед на актьорски умения и качества, а като едничко средство за привличане на публика в салона винаги е тъжно и обикновено не довежда до добър край. Бойко Кръстанов е много добър актьор – дали е най-подходящият за тази роля не се наемам да кажа, но определено прави впечатление, като почти изнася представлението на плещите си (в ролята на разказвач). Но това аз ще го разбера по-късно.

Настанявам се на балкона и в този момент започвам да изпитвам радост, че всъщност няма други зрители, иначе буквално трябваше да съм стъпил на главата на някого – дотолкова е тясно и дискомфортно. Разказвам за тези уж неважни неща, защото всъщност са от изключително значение – изкуството не се случва във вакуум, откъснато от действителността. Припомням за Оскар Уайлд, според когото животът трябва да подражава на изкуството, а не обратното. Но те са силно свързани и контекстът сериозно оказва влияние за възприятието. Наясно съм, че ситуацията е различна, компромисна, но дори тя успява да привнесе към усещането.

Освен че театърът трябва да забавлява, той трябва и чрез силата на изразните си средства, да е изразител на думите на хората, оттам трябва да звучат думи, които иначе зрителите само си мислят, но рядко изричат на глас публично. Уж действието се развива и описва Възраждането, а думите, ако изключим диалекта, звучат като извадени от новините – препратките са няколко, по различни теми, и са достатъчно отчетливи. Уж трябва да сме самоиронични, а в действителност назидателно сочим с пръст и се надсмиваме на грешките на другите – грешки, които откриваме в себе си. Нямам представа дали е търсено умишлено или просто щастливо стечение на обстоятелствата между събития в страната и поставянето на текста, но тази взаимосвързаност, огледалност, със сигурност това преобърна везната в положителна посока.

Да, защото „Възвишение“ ми хареса. Тези, които ме познават знаят, че бях песимист. За радост, очакванията ми не бяха оправдани. Да, със сигурност спектакълът „Възвишение“ не е хитът на сезона, не и по начинът, по който романът безапелационно грабна сърцата и на критика, и на читатели, но представлението е гледаемо, насочено към широк кръг зрители и не разчита на познаването и прочитането на романа (въпреки че искрено се надявам, че значителен брой хора ще са го прочели или ще го прочетат преди или след посещението на салона) за да внуши идеите си. За радост романът (а чрез него – и драматизацията на Александър Секулов и Иван Добчев) разчита на силата на словото и чрез него въздейства на читатели/зрители и не предполага колосални режисьорски решения и задачи. „В началото бе словото“ и то е нещото, което изпъква на преден план и в представлението.

vazvi6enieИмам и своите забележки и коментари, които ми направиха впечатление, докато гледах, но те са по-скоро насочени към режисьора (цялостен анализ и някои отделни решения и задачи или липсата на такива) и са свързани с проблеми, възникнали и наложени заради драматургичната адаптация. Мисля, че мнозина няма да успеят да ги видят и няма да се замислят върху тях, затова засега няма да ги споделям, за да не насаждам още от началото някакво негативно мнение и впечатление. Както казах – на мен като цяло финалният продукт ми хареса и това е важното в случая.

Единственият проблем е, че е създадено гледаемо представление, на моменти леко мудно и протяжно, в други случаи – галопиращо да наваксва изоставането. Не е спектакълът, който да те сграбчи за гърлото и да ти бие шамари, да те кара да си задаваш въпроси и да търсиш отговори. Може би точно това очаквах аз лично от Добчев. А возвисяването остава въпрос на личен избор – дали да надскочим себе си и да се излекуваме от диагнозата „българин“ или да чакаме тихо и кротко нещо да се случи. Спектакълът не потиква към такъв съзнателен избор.

Бача ти Берона дума: со знанието ще ся возвисят! Со знанието друг път! Туй е по начало тъй, но как по-точно да стане? Само с принуда ще ся возвисят те!

You may also like...