За старата бохема, облаците и хората, пясъка, джаза и първите 50 – Кольо Карамфилов пред Катя Костова, face to face

Умишлено забавях този текст. Струваше ми се, че колкото повече отлагах, толкова по-ясно ще видя това, което искам да напиша за него. Нещо подобно на старческото далекогледство – с което си представях, че мога да го огледам. Беше минала седмица от 50 годишния му юбилей. И толкова от изложбата, с която го отбеляза в града, където беше израстнал и в който се върна, за да направи галерия.

Ексцентрична като него самия. Тъжна до болка по културата, която загубихме в годините на прехода. Весела до полуда от вярата, че не може всичко да свърши просто така. Пълна с джаза на едно поколение, което все още чува мълчанието на Слона…

Културата изкукурига в тази държава… казва ми Кольо Карамфилов, когато му припомням първото ми интервю с него. Чаках го в Конюшните на царя. 20 годишната ми дъщеря Виктория тогава беше на 3. Гледаше с любопитство човека, който заслиза по каменните стълби към бара с… жива кокошка в кашон. Беше с Людмил Станев – един от белетристите с най-страхотно чувство за хумор. Не питам дали е било само метафора. Или предчувствие за това какво ще се случи. Всичко е огромна игра – сякаш отговаря на незададения ми въпрос Кольо. И добавя – тя не е свършила, сега започва.

В ъгъла на залата, където сме седнали преди да се появят приятелите му за юбилейната изложба, гигантско микадо с разположени ветрилообразно пръчки връща спомена ми за детството, в което тази игра имаше доста по-скучно име. Това са моите бенгалски огньове – казва Кольо, улавяйки погледа ми. Като малък в кревата това беше най-голямата ми радост – да гледам светлините от бенгалския огън на Нова година. Винаги съм се питал къде отиват тези искри като изгори клечката…

Отговори ли си – питам. Разбрах, че не изчезват, казва. Остават в теб. Видя ли изгорените ми картини?

Не още.

Ела. После ще покажа на всички, снимахме, докато ги правех. Може да ми викате вече Вандерлубето – предлага на пълната зала по-късно, докато на огромния бял екран вървят любителски кадри от последователното подпалване на платната. Улавяш огъня – ми е разказал преди това Кольо със загадъчната си усмивка.

Знам, че обича това, което прави. Предполагам, че обича още повече идеята, която предхожда действието и любопитството към пътя, по който ще я случи. Опитомяването на огъня или „хващането“ на искрите му – каквото и да решите, че виждате в картините му, изгасени като при пожар, няма как да ви остави равнодушни.

Огънят е между небето и земята – в тази изложба има и от тях – казва Кольо.
Не успявам да питам нищо. Той вече е запалил и разказва, сякаш чете мислите ми. Това са посвещения на старата бохема. Те са горе на небето – като цикъла Облаци и хора. Ние сме долу на земята, направена от пясъка, по който ходим. Пламъкът е духа, който изтича в пространството между небето и земята…
Класика!

Така нарича и изложбата си, подредена до края на декември в U P.A.R. K.  Естествено, под тепетата. Още по-естествено – под звуците на убийствен джаз. Споделен с приятелите му от много повече от 50 години. И със сина му Росен.

Ако можеше да върнеш времето, би ли променил нещо – питам преди Росен да дойде с прекрасното си момиче Йо. Много е старомоден въпросът. Но отговорът ме приковава на кожения диван като препарирана пеперуда.

Да – казва Кольо. Бих променил раждането на сина ми. Той трябваше да се роди през февруари, а не през ноември. Битката за неговото оцеляване ме държеше нащрек да не се издъня.

Росен е на 20, точно колкото е дъщеря ми. И е нечовешки талантлив – казвам на Кольо.

Той е най-доброто ми произведение – отговаря Кольо. И продължава – аз много вярвам в младите. Трябва да си отиде това поколение, което ни натика в ямата… Чувала ли си вица?

Не – казвам.

Един ром копае яма за тоалетна. И вика на тоя, който му я поръчал: Виж каква хубава скептична яма съм ти направил… Та всички сме в такива СКЕПТИЧНИ ЯМИ… Някакви плувки вместо хора… Като във филма ми, ще го видиш, много държа да го видиш. „КазаБланка“. Участват Христо Шопов и Васил Василев-Зуека, но само като глас зад кадър. Във филма ми няма хора, разбираш ли…

Разбрах го. След като го гледах. Останах впечатлена. 13 годишният ми син Алекс – също. Много як филм, каза, докато се прибирахме.
Много яка метафора, казах на Кольо преди да си тръгнем. Сега знам, че ще са още по-голямо предизвикателство другите два филма от триптиха, който е замислил. „Буена Виста Порно Клуб“. И „Прозорецът на Йонеско“. В последния, където Йонеско няма нищо общо с международната организация… действието е в утопично бъдеще, където различните хора ги изхвърлят през прозореца.

Дали е предчувствие – пак ми се иска да питам като тогава, в първото интервю с кокошката… Не го правя. Кольо отново е разчел мислите ми.

Виж, трябва нещо да се случи. ОСТАВКА, ОСТАВКА – толкова време вече се вика, че искам да сложа отпред едно П и да започнем да викаме ПОСТАВКА, ПОСТАВКА. Да поставим на първа линия кои са приоритетите на тая държава.

Кои са, според теб?

Първо – образованието.
Второ – спортът.
Трето – културата.
Четвърто – здравето.
Трябва да разберем, че трябва да заложим на тези неща и да се измъкнем от скептичната яма.

Знам, че е така – отговарям. И продължавам наум – Знам, че това са и моите приоритети. 20 годишните ни деца със сигурност мислят нещо подобно. Без нашето омерзение от вонята на скептичната яма. 13 годишният Алекс – вероятно все още вижда бъдещето само като хоризонт, сливащ някъде в безкрая небето и земята…
Не ми каза нищо за Сонетите на Шекспир – продължавам гласно. Това ще е краят на интервюто.

Да, виж колко различно изглеждат картините по тях в тази изложба – казва Кольо и ме води към тях.

Подредени са като в пано. Тук е царят, който се чеше по короната, разсъждавайки за качването и слизането по стълбата. Тук е и вечният парапет на Художествената Академия, по който не стъпих. Защото когато исках, не ме приеха. Когато искаха да ме приемат, аз не исках да стъпя.

Чакай да те снимам – казвам. Юли ти направи най-хубавите портрети. Аз не мога като него. Но той не е тук днес. Затова ще опитам.

Кольо Карамфилов застава до Картините си. К, К, К. Културата в тази страна Кукурига. Кинопроектите му започват с Казабланка. И продължават. Където Кольо ги отведе. Следващите 50 години…