Независимостта и корените
Мама е родена 34 години след обявяване на Независимостта на България. Няколко дни преди 118-ата годишнина от подписването на Манифеста, с който се заявяваме пред света като страна, отхвърлила политическата и финансовата си зависимост от една империя, с нея и със сестра ми застанахме в подножието на хълма в Калофер.
Там някъде е бил дома на прадядо Васил, който той дарил на кметството, преди да се сбогува с този свят. Дали е бил съборен, за да се построи алеята към монумента на Ботев, или все още е някъде там, между накацалите по склона къщи, е въпрос на проучване, но не и на бърза справка.


И дори да не откриваме дома на прадядо, когото мама помни като интелигентен и благ човек, знаем, че тук неговият дядо е учителствал редом с даскал Ботьо Петков, години по-късно пак тук са расли и синовете му, сред които бащата на мама – за нас със сестра ми дядо Христо. Не се случи с нея да го познаваме, нито да сме се срещали с неговите братя и децата им. Защото животът на един човек понякога е сложен като живота на държавата, в която живее. А понякога и повече.

Но няма по-силен зов от този на корените. И когато откликнеш, и останеш за миг в тишината на пространството им, за да се опиташ да чуеш какво ти казват, несъмнено ще усетиш, че ти не си просто отделен, самостоятелен и независим от всички и всичко, а си част от нещо по-голямо от теб, че си свързан с него, че едновременно го допълваш и се разтваряш в него.

Беше такова вслушване разходката ни в Калофер. Някъде там, около мястото, където е била къщата на прадядо Васил; до училището, където е преподавал баща му; при дивата ябълка, от която със сестра ми – като непослушни деца – откъснахме две плодчета, за да разберем, че са кисели подобно забрана, която сам си налагаш, за да се предпазиш от теб самия.



Сега разглеждам снимките на Юли и си мисля – зависимост ли е да осъзнаваш стъпките на хората, заради които теб те има; да спориш с тях, но да се опитваш да ги приемаш; да гледаш напред, но и да помниш?
Аз имам отговор за себе си. И мисля, че независимостта днес, 118 години след като страната, в която са корените ни, е постигнала общата, е всекидневен разговор с най-сериозния ни опонент – собствените ни съмнения и страхове.
И е добре, ако можем да заставаме с лице срещу тях. И поне понякога да ги съизмерваме с тези, за които личните страхове и съмнения са се съюзявали с повика на времето в името на онова по-голямо от тях, което пак идва от корена.

Честит 22 септември!
Снимки: Юлиан Георгиев
Не пропускайте още:
Всички публикации в рубрика КНИГИ
Всички публикации в рубрика ПОЕЗИЯ
Онлайн книжарницата KeePReading
„
