„Kазвам на децата и другите“: книга, с която разказвате на себе си и на другите
„Казвам на децата и другите“ – заглавието на сборника с разкази от Петър Барбалов (Локус Пъблишинг 2026 г.) грабва от раз. Не защото е пленяващо, а тъкмо обратното – обърква те. В първия момент те озадачава – ако трябва да отделиш едно нещо от друго, го правиш на принципа на противопоставянето. В този смисъл най-естествените думи в антагонистичната двойка „децата и…“ биха били „родителите“ или „възрастните“. Защо обаче авторът е избрал „другите“?
Ако само заглавието на една книга те провокира, тя определено или ще ти хареса категорично, или категорично – ще е друго. Реших да пиша за нея, за да изследвам какво е моето „друго“. Защото тази книга не ме остави, докато не затворих последната ѝ страница, а после не я отворих по средата, след което се върнах отначало и започнах да я чета пак. И пак. С усещането, че нещо ми убягва. Че между редовете ѝ има ключе, което все още не съм открила. Така странно, докато чета книга, не съм се чувствала скоро. Може би защото и образите, и сюжетите в 10-те разказа са на границата между това да ме ядосат, да ме натъжат или да ме озадачат. Заради „децата“. Заради „другите“. Заради случените или неслучените, случайните или неслучайните връзки между тях – тематика, която вълнува и мен като автор.
“Следи в следата” – осмата ми книга е с 20 истории от живия живот
Но Барбалов не просто се занимава с нея. Той я вплита във философия. Нарекох я дете-центристка, защото тя не отрича майката или бащата (макар че в някои разкази, „Бариерата на Вайсман“ например, буквално ги деконструира като смисъл), но поставя в идеалната среда на света детето. То може да стигне до познание за себе си и живота си по странен начин („Бариерата на Вайсман“), да попадне в среда, различна от тази на биологичните родители („Хасан“), да е заченато, но неродено („Young and beautiful, Изпреварващото знание) или да съществува все още само като дилема дали да се появи и промени живота на семейството („Детето е най-хубавото нещо“). Детето е причина и следствие за действието или бездействието на „другия“ в първите пет разказа.
Вторите пет като че ли обръщат парадигмата – вече пораснало, детето се е превърнало в „другите“. В тази петорка има и разказ за едно куче, който на пръв поглед стои извън тематичната рамка в книгата, но пък е достатъчно странен, за да има място точно там, където е позициониран – между любимия ми „Разкажи ми за Париж“ и „Божоле“.
А как разказва авторът? Наративът няма нищо общо с българската повествователна традиция: нито с тази от 20 век, нито със съвременната. И не само защото героите са с редки за нас имена – Агон, Ава, Изабел, Ида, Сваровски, Хасан, Лефкада, Хосе-Антонио, Жасмин, Бети, Крис…; местата, в които са ситуирани – са повече другаде, отколкото у нас; взаимоотношенията са също други от нашите.
А защото са различни и темите – тук доминират „появата“ или „непоявата“ на дете, отсъстващият родител и присъстващият „друг“, умело и с лекота са преплетени генетика и психология, реалност и въображение. А стилът е смес от делнична разговорност и романтична приповдигнатост, артистичност, простота и на места такова изящество, че звучи като дълбоките амплитуди в гласовете на Калас и Кабаиванска (впрочем, разказът „Калас на живо“ е издържан брилянтно в стила на епистоларната форма).
Като допълнение към всичко, което изброих, трябва да отбележа и хрумката книгата да се издаде с три различни корици. Две от тях са сходни като дизайн и се различават само цветово, но третата е коренно различна. И да, всяка от тях носи своето внушение, преди още да отвориш страниците. А после и след като ги затвориш.
Аз затварям моя екземпляр „Казвам на децата и другите“ и казвам на четящите и другите: Не прочитайте тази книга, ако не се интересувате от първопричината на съществуването, от взаимоврзките в света, от безкрайните вериги на генетиката и причинно-следствената философия; от обратите, които не са нищо друго, освен логическото салто на емоционалната обърканост.
Не препрочитайте тази книга, ако това, което ви заобикаля – ви е напълно ясно. Ако хората, които срещате, са само фон за вашето его. Ако мислите, че децата са табула раза, върху която всеки може да пише, каквото си иска. Подминете тази книга сега и се върнете за нея тогава, когато искате да разкажете на себе си и на другите.
Какво? Това трябва всеки сам да научи.
Не пропускайте още:
Всички публикации в рубрика КНИГИ
