„Белег от мечта“ в Пловдив: започнах деня с робот, завърших го с топлина, която можеш да получиш само от хора
12 разказа. Всеки от тях съдържа толкова романи, колкото и герои сa в него. В залата на Първо студио на Радио Пловдив за среща с тях се събраха поне 3 пъти по 12 гости.
Растеш чрез тъгата. Тя те учи да откриваш себе си. А радостта те държи тук и сега, в момента. С нея просто откриваш онзи и това, което те заобикаля. Не казах точно това, само част от него, защото Ина Иванова – поетесата и писател с фин литературен глас и категоричен, дълбок талант и за поезия, и за проза, спомена тъгата като усещане от моя „Белег от мечта“ (Издателство К ПР 1) още в началото на представянето ми. Поканих я да го направи не само заради отговорността ѝ към книгите и авторите им, а и защото е с различен натюрел от моя. Интересно е да слушаш как те чете такъв човек и колега по перо.
Катя е милостива към героите си, каза Ина. А аз все още мисля защо наистина нямам нито един ярко изявен отрицателен герой. Ако в сюжетите ми се среща такъв, той е само щрихиран.
Защо да влизаш дълбоко в злото, когато можеш да влезеш дълбоко в този, който се среща с него? Част от отговора е. Но пак не го казах така. Не репетирам. Не мисля предварително какво биха ме питали и как бих отговорила. Вярвам в спонтанността. В неслучените планове. И в грешките. Понеже те също говорят.
Видео с началото на разказ от книгата, което бяха записали специално за премиерата децата от Клуба на младите поети, писатели и режисьори в ОУ „Райна Княгиня“ с учителката им Ивелина Кърнева, не тръгна.
Аз пък обърках, че мечта на испански е илюзион, отговаряйки на въпрос на учителя и писател Илия Михайлов. Мечтите нямат срок на годност, допълних. Щастливи сме, ако ги имаме.
Посветих на Илия моите „Съкровища от влака”. Една случка с него ме вдъхнови за разказа. Прочетох го пред гостите си и във финала му, който в интервюто с мен сутринта журналистът и писател Стоян Терзиев определи като брутален. И като се връщам към момента, осъзнавам, че в края на тази история мечтата и илюзията на универсалния език на чувствата може би означават едно и също…
Четох откъс и от друг разказ, който се развива във влак. Може би бих избрала друг момент, но се доверих на Ина. Ето така въвежда неусетно социалното в своите сюжети Катя Костова, усмихна се на публиката тя. А аз за пореден път споделих, че ме вълнува въпросът как един човек реагира на историческото време като характер, поведение и емоция. И какъв би бил в друг.
Точно тази тема предизвика истински разговор в залата на любимото ми радио – в него спонтанно се включиха интелектуалният и чувствен джаз глас на България Мирослава Кацарова и Дамата на стила Елена Кристиано. А въпросът на нейния партньор в живота ми даде възможност да призная пред всички вълнението, с което се докосвах до записките от фронта на полк. Илия Атанасов Георгиев, вдъхновил последната история в книгата.
“Защото историята на всеки син продължава и след най-трудните му битки. И ако за историята на човечеството белезите от войните са само статистика и преначертани граници, у всеки участник в тях те оставят следи за цял живот”– прочете Ина на финала посвещението на „Синовете. Бащите“. Какъв красив почерк, отбеляза тя за факсимилетата между страниците с преплетените истории на няколко поколения мъже. Включих ги неслучайно. За да напомня, че нищо не започва от нас. Нито историята. Нито собственият ни живот. И че всичко е нишка. Между майки и дъщери, синове и бащи. животни и хора, места и обитатели.
А в студито за култура под пловдивското Сахат тепе ние с Ина Иванова говорехме и мълчахме в зелено. Срещу нас – в предната част на залата – деца. В задните редици на залата – един побелял мъж с патерици, дошъл от Стамболийски за срещата.
Природа. Живот.
В него мечтите понякога оставят белези. Но се лекуват с любов. Знам го, защото 14 май за мен започна със среща с първия български хуманоид Робърт. И завърши с топлина, която можеш да получиш само от хора.
Снимки: Юлиан Георгиев, Теодора Тенева
Не пропускайте още:
Всички публикации в категория КНИГИ
