“Clair de lune” от Жюстин Томс: разтърсващ роман за единствената посока и единственото време
Има книги, които не те оставят – и след като затвориш последната страница, продължават да те държат – понякога за ръка, за да те превеждат през пътя на някакво твое загубване, друг път – за гърлото, защото вълнението е преляло през гърдите ти и бълбука там, където се раждат и викът, и шепотът.
„Clair de lune”* от Жюстин Томс е от вторите. Започнах да я чета в деня, в който за пореден път гласувах на предсрочни парламентарни избори. Намерението ми беше да се откъсна от първоначалните новини за поредната ниска избирателна активност и докато чакам първите резултати след края на изборния ден, да се потопя в друг свят.
Знаех, че този свят ще ме върне в години, в които не съм живяла, Жюстин ми бе разказала и че сюжетът е сбор от истински истории на няколко жени, както и че ще ме заведе в трудовите лагери, създадени след 9-ти септември за превъзпитание на враговете на народа.
Чудесно време да разтворя страниците на романа точно в ден на вот, за който се твърди, че ще определи посоката на следващите поне две десетилетия в страната.
Началото ме потапя в уюта на един артистичен аристократизъм на изток от нас – в Цариград от 1915-та. С Устине, героинята на Жюстин, внезапно поемаме на запад – към сърцето на Европа, в Париж. Но това не е грижливо планувано пътуване, в което новото място ще донесе радостно докосване до непозната култура, а е брутално нахлуване на историческото време в личното, рязко отскубване на героинята от корените ѝ и запокитване другаде, където за преоткриване на спокойстието и красотата на света трябват години.
Парламентът призна масовото изтребление на арменците в Османската империя в периода 1915-1922 година
И тъкмо когато те са наваксани, с най-мощния тласък на живота – любовта – през януари 1944-та попадаме с Устине на Балканите, в столицата на Царска България. За кратко. Отново внезапно, както от Цариград, се налага да се преместим в село, разположено незнайно къде и точно затова – възможно да бъде навсякъде в работническо-селската ни следдеветосептемврийска родина.
„Сестри Палавееви“ – премиерният спектакъл на пловдивската Драма, който разравя следите от спомена
После я прекосяваме без да знаем посоката, за да стигнем там, където и посоката няма значение – един женски трудов лагер. В него координатната система на героинята затваря живота ѝ между една скала и един свинарник. И точно когато времето между тях се материализира дотолкова, че добива измерението на място, Устине се оказва свободна да стигне близо до там, където последно е била щастлива.
Как намираш щастие след травмираща загуба? Може ли да си спомниш какво е радостта от живота, ако буквално си задушил друг живот? Как в битката си да не загубиш идентичност се налага да продаваш… и какво си готов да продадеш, за да спасиш някого? Защо оцеляваш ти и как спасяваш духа си?
Бижутата, родени във време на карантина
Удивителен е разказът за тази крехка арменска жена, която започва да търси отговори на подобни въпроси, още от уроците по пиано на детството си. През жестоките исторически вихрушки, от които няма как да се измъкне точно така, както няма власт над кое да е бедствие, Устине продължава да се пита. Първоначалната плахост постепенно се превръща в осъзнатост, въпросите оформят отговори, отговорите стават по-убедителни.
И разбираш – тя ги намира, тя ще се изправи срещу тях. Ще понесе удари. Ще се опустоши докрай. За да ги залюлее с нова надежда за живот. За да го продължи. За да прости. За да открие това, което са ѝ отнели. А с него – смисълът.
Плаках над повествованието. За Устине, заради Устине, с Устине. За нас, заради нас, с нас – жените, мъжете и децата от нашия век, от нашата страна, от Изток. От Запад. От Балканите. Имаме всичко, но искаме още. И не се замисляме колко тънка и крехка, като конче, може да е границата с другото: нямаме нищо, но губим все повече.
Безопасен интернет за нашите деца
Жюстин, романът ти е пътеводител дълбоко през сърцето. През него минават изборите, над които имаме власт. Но малко или много личният ни живот е обвързан с историята. И историята е съавтор на живота ни.
Никола Манев рисува поколението, наречено „F“ от Максим Бехар
Ето защо, затворила „Clair de lune”, ще ви кажа – отворете я, потопете се в нея! На лунна светлина се страда по-тежко, но се вижда по-ясно. Например – какво не искаме да повтаряме. В единствената посока – тук и единственото време – сега.
*Clair de lune – фр. На лунна светлина
