Да седна на чина си в моето първо училище
Да седна на чина в първото си училище. Това беше една от мечтите ми тази година, когато то отпразува половинвековен юбилей. Мечта, защото децата учеха онлайн заради ковид и всеки външен за което и да е учебно заведение човек не можеше и да си помисли, че може да влезе в него.
Празникът също се проведе неприсъствено, в мрежата, от която записаните видео-поздрави всеки гледаше, изолиран. Тогава приех поканата да направя честитка, защото училището е част от моята лична история. А Юли събра историята му във филм, който му подарихме.
Преди 45 години, когато поех по пътя от вкъщи към него, то носеше името „Райчо Кирков“. Много преди да науча защо, аз вече усещах силата му. Може би защото от първия чин на моите първи класове започнах да разбирам какво е да се спечели приятел, но и да се предаде другар. Да виждам как може да се помага на по-слабия, но и как да се унижи. Да чувствам кога искам да променя нещо и да се уча да го правя.
Това бяха моите първи уроци по взаимоотношения. В които се сблъскваш челно, докато учиш първо азбуката, а после и граматиката не само на българския език, а и на българския характер. А заедно с нея и неговата математика, биология, история, химия, география, физика. Помня другарката Василева с благата й усмивка и мекия глас на другарката Юнакова. Те бяха първите ми авторитети извън моето семейство. От сърцето ми никога не си е тръгвала любимата ми класна Запрянова – цяло отделно училище не само за мен. По всеотдайност и принципи.
Това е само малка част от моята история в училище. А знам, че всеки има своя в него. За мен то е и история на моята майка, учителката в 45 ОУ „Райчо Кирков“ Василка Беева. На сестра ми учителката в ОУ „Димитър Талев“ Теодора Тенева. И на дъщеря ми, която започна образованието си в него.
С пристигането на зимата, когато денят и нощта съвсем не са равни, като краищата на панделката, с която мама ми връзваше плитката, като първокласничка, успях да вляза в кабинет номер 65. Бяхме 5, 6, 7, 8 “а”, класът на Запрянова. Тя – като героиня на Яворов – влюбена не в любовта, обаче, а в нас. Ние – амбициозни и своенравни, влюбени в часовете ѝ.
Днес пети “бе” обитаваше нашата класна стая. И в нея нямаше нищо, което да напомня за нашето порастване. И макар че, седнала на първия чин, можех да “видя” отново съучениците си по своите чинове, знам, че това никога няма да придобие плътността на нещо реално случващо се отново. Ако някой ме гледаше как подредих глобуса, който видях върху шкафа до вратата на масата, за да го снимам в празната стая, сигурно щеше да се зачуди.
В шареното кълбо, обаче, са всички посоки, в които днес са пръснати моите съученици – Жоро, Елена, Христо… За тях и за всички останали са снимките, които направих. И за Кремена, най-добрата ученичка в класа, най-вярната и единствена моя приятелка, която загубихме толкова млади, че още не бяхме научили какво е раздяла…
Днес в бибилотеката на училището има няколко мои книги – дарих ги с автограф, защото има и неведоми, и невидими нишки, които ни свързват с местата, които обитаваме, и с хората, които срещаме.
Благодаря на директорката Ирина Чолакова, която сбъдна мечтата ми в ден, когато децата – вече присъствено – се радваха на първия си учебен ден, посветен на Коледа. И да, това е моята чудна 52 Коледа в моето училище, което е с цели 2 години по-младо от мен самата 🙂
