За смисъла на 36 или лято между две снимки

Три момичета на различна възраст, уловени през рамене, и с леко свит в коляното крак се усмихват пред обектива на Юли. Момичетата са едни и същи, позата им – също. Мястото и времето са различни. Първата снимка е от Аликанте. Втората – от Созопол. Разликата е 3 години.

Между 3630-те километра е всичко, което е преживяла всяка от нас в тези 36 месеца. Аз, дъщеря ми и сестра ми. За тълкувателите на странни съвпадения вероятно ще е интересно това повтарящо се 36. Забелязах го сега, когато седнах да пиша. Не зная какво значи, но е красиво – тройката се съдържа в шестицата два пъти, ние сме две сестри, дъщеря ми е една втора от мен, другата е синът ми, който и в двете снимки отсъства физически, но е с мен неизменно.

Мама не дойде в Аликанте. Но тази година бяхме заедно в Созопол. Не беше ходила повече от 15 години на море. Така моето лято заприлича на това 36 още повече – мама са три сестри, ние със сестра ми – две и сме двете й половини. В лятото на мама със сигурност има още няколко, съдържащи се едно в друго, повторения – тя има 4-ма внука и една правнучка. Вчера, разглеждайки снимките от Созопол, каза: “Доживях да се видя баба”. Имаше предвид бръчките. А аз исках да й кажа: “Доживях да те видя дете!” Въпреки бръчките.

Дължа го на Юли. Първо в преносен и чак след това в буквален смисъл. Ако децата ми са по една втора от мен, той е моето цяло. Тази година настоя мама да дойде с нас на море и я поведе първи за ръка към брега. Изчака я да свикне с водата, стъпка по стъпка навътре я накара да почувства укротяването на вълните преди да се разлеят по пясъка и да се отдръпнат бавно от сушата, а когато някоя по-непокорна се сблъскаше с коленете и пръските стигаха чак до лицето й, то се променяше без тя да усети и в очите й можех да открия и възторг, и уплах, и радост – точно както тези чувства се смесват в погледа на едно дете.

Преживявахме тези три дни през тазгодишния юли целия август. Всеки от нас по своему. Понякога не говорехме изобщо за морето. Друг път се сещахме за някой детайл – като двора на хотелчето с домашния му дух; чушката бюрек, лимонадата от свежи плодове и кебапчетата, за които мама твърдеше, че са най-вкусните; които от години е яла, ярко жълтият залез на кея при яхтите и рибарските лодки; черноморските миди с бяло вино, гарнирано с чесън и кориандър; ветрецът вечер, успокояващ зачервената кожа с ухание на алое след банята; алеята край централния плаж, която може да се обходи за по-малко от десетина минути и джин-бара до морето с рок, който заличава възрастта, подобно песъчинките по плажа…

Сега, в края на август, на прага на първия есенен месец, снимките ни върнаха усещанията за лято. Това лято. Част от всички лета дотук. Включително и от онова в Аликанте, когато дъщеря ми и сестра ми дойдоха от Пловдив, за да сме заедно на рождения ми ден. Макар и на повече от 3000 км. от там, където бяха останали части от нас самите. И ако тогава започвах да разбирам какво точно значи да се усещам непълна, това лято със сигурност открих как да го изразя – то е като разпаднала се 36-ца.

Между двете снимки в еднаквите пози всяка от нас – аз, дъщеря ми и сестра ми – преживяхме различни неща. Стигнахме до свои истини. Укротихме страсти. Излекувахме рани. И пак се научихме да летим 🙂

Но знаем и как да се приземяваме. Къде да търсим твърд, когато сме несигурни. И с кого след залез да искаме да посрещаме новите изгреви. И да продължим да сме любопитни защо се случва всичко…

До следващото лято 🙂