Първите 8 от 20-те години на bTV и моите уроци, разказани в романа “Писма под възглавницата”

“Бяха изминали повече от 20 години, когато ги намери. Листове от пишеща машина, пожълтели с времето, подредени грижливо в кутия от чаши с надпис „чупливо“. В първия момент изобщо не се сети какво е прибрала там. Когато я отвори и видя ръкописите, се развълнува. Това беше нейният свят в началото на живота й, след като получи дипломата си по българска филология. Времето, преди да се отдаде на телевизията: предаванията „на живо“, новините, репортажите, кратките истории. Светът, в който измисляше собствения си сюжет; сънуваше героите, в които да се влюби, и тези, с които да се раздели; препятствията и преодоляването им; това, което даваше, и онова, което й отнемаха; смехът и тъгата, животът и смъртта… Ако беше включила журналистическия си инстинкт в този момент, никога не би отворила ръкописите. Защото нищо от описаното не се беше случило наистина. Но тя знаеше, че е част от нея”.

… “А имаше ли смисъл? Не е ли това основният въпрос, на който трябваше да се търси отговор? И в литературата. Но още повече в живота. Той може да се съотнася към всичко. Към действие. Към намерение. Дори към разсъждение. Вярно, че изисква усилия, а в последните години хората започнаха да избягват напрягането. Предпочитаха сериозната информация да им се доставя напълно смелена. Изводите – подредени на поднос. Дори клюките – гарнирани с маслинка. Пресягаш се и консумираш. Анализите бяха анахронизъм. Детайлите – също.”

…”Каква ли е сметката на един загубен живот? И дали се влияе от инфлация? Беше забравила да задава такива въпроси. С микрофон в ръка журналистическите питания бяха други: кога, къде, какво и как. Търсиш стегнати отговори, не обяснения. Обясненията отнемат време, а ти нямаш. Самата тя се научи как се няма време много след периода на тези ръкописи. Беше трудно в началото. Изпитваше угризения, че вместо да се наслади на всеки един детайл от това, с което се захване, трябва да го направи бързо, за да не я прекъснат по средата продуцентите на новините. Защото беше ясно, че не можеш да плануваш кога някой маниак ще намушка или застреля любовницата си; нито пък кога камион ще връхлети върху автомобил с младежи и ще ги размаже по пътя; не можеш да знаеш предварително, че в иракския град Кербала кола-бомба ще се вреже в българската военна база и ще върнат телата на петима командоси в затворени ковчези; не можеш да предположиш, че излитайки за гасене на горски пожар в Разложко, боен хеликоптер от авиобаза Крумово ще падне в пламъците и те ще изпепелят и машината, и екипажа. Нямаше как да прогнозира за атентата в Испания, една от жертвите на които беше жена от царския град Баня, не можеше и наум да й дойде, че е съвсем реално да гръмне бомба в колата на контрольор от ВиК, нито да прогнозира кога ще има полицейска акция, в която пред камерата им ще разбият нелегален цех за цигари или ще хванат голямо количество дрога в багажник… Работата й след периода на тези ръкописи изискваше да бъде като пружина на часовник. Случеше ли се нещо екстремно, трябваше да реагира веднага. Но тогава – във времето, когато повечето от разказите си съчиняваше на пишеща машина, пътуваше с градския транспорт и най-голямото развлечение беше да слуша в Бъчвите стихове на току-що завършилите университета поети, а това, което се случваше със системата, звучеше като последен валс – тя все още разполагаше с цялото време на света. И се носеше по него, сякаш никога няма да стигне брега.”

…”Новината тогава беше за само един оживял. Какви бяха тези хора? С какво се занимаваха, кое и къде точно ги водеше? Щеше ли да си спомня и какво точно
оцелелият в бягството си? Сводката в телекса беше 5 изречения. Статистика. Информацията в телевизионните новини също беше толкова. Максимумът на репортажа в новините е минута и половина. Трябва да разкажеш цялата история в това време. Тя умееше да го прави. Колкото повече истории разказваше, толкова в по-кратко време можеше да ги събере. Новините я бяха научили, че колкото и да е значима историята, трябва да има информационен повод, за да я продължиш. Какво се случваше с човек, след като изтече поводът, заради който си разказал историята му, не беше интересно, според продуцентите. Но тя знаеше, че беше важно.”