Синове и бащи

В памет на полк. Илия Атанасов Георгиев:

Защото историята на всеки син продължава и след най-трудните му битки. И ако те оставят следи у него в целия му живот, за историята на човечеството белезите от войните в един момент се превръщат само в статистика и преначертани граници. Ако си позволим да забравим.

Когато отвори очи, небето над него тъмнееше като дуло, надникнало право в тях. Опита да помръдне, но не успяваше. Такава тишина имаше само в детството му – беше сигурен, че е същата, както когато оставаше сам в тъмнината на нощта и даже страховете му се снишаваха пред мощта, която не виждаше, но можеше да усети с всяко косъмче по тялото си. Разшири ноздрите си, подуши въздуха – така миришеше кръвта. Неговата ли беше?

ххх

22 години по-рано изгревът завари Илия Георгиев буден в окопа, обвил ръце около пушката, както ги обвиваше около жена си и две годишния си син преди да тръгне за фронта. До него – в подобна поза – спяха другарите му. Късчета лед прорязваха скулите му при всеки опит да ги раздвижи. Снегът започваше да искри на светлината и скоро щеше да се слее с нея.

– Чакалото ми такова… – обади се глухо от дясната му страна Костадин.

– Какво такова? – обърна се към него Илия. Думите раздвижиха скулите му, ледените бръсначи като че се плъзнаха по тях без да успеят да го порежат. Стопляше се.

– Е, какво такова, изчака ми се… – смръкна войникът и веднага след това въздъхна.

– Радвай се, че чакалото ти се е изчакало. Това значи, че си жив. – Сега вече Георгиев размърда цялото си тяло. Протегна се, макар и само мислено, в шинела си. Извади тютюн и като се отлепи от замръзналата стена на рова, започна да свива първата за деня си цигара.

Беше помощник командир на 3-тa дружина в Дванайсети пехотен полк от Първа Българска армия. Частта му беше мобилизирана на 21 ноември 1944-та. След 5 дни подготовка за поход бяха потеглили от Старозагорската гара през София, Костенец и Драгоман за Ниш. Пътят им беше продължил с железницата през Парачин и Лапово до Белград. Оттам по силно разкаляни пътища нощем и в пълна маскировка на всичко що се движеше, мъкнеха части, обози и материална част през Земун, Батайница, Нова пазва, Стара пазва, Глобинци, Рума и още… Редуваха задачите по преглед и потягане на чстите, почистване на оръжието, когато имаше възможност – занятия по бойна подготовка. Почивката значеше сън. А сънят – почивка. В подобен ритъм на 19 декември настъпиха с обозите към Джилетовци. Бяха установили щаба си в чифлика, а позициите – на един километър западно от селото.

Помощник командирът си спомни първия артилерийски двубой между противника и руската артилерия, чиито грохот чуваха с другарите му в далечина, докато самите те сменяха позиции с местните партизани, водейки престрелка с германски патрули.

Престрелките продължиха и в следващия ден. В опит да бъдат изтласкани от позициите на няколко пъти върху тях се изсипа минохвъргачен огън.

До тогава не знаеше какво е. Предният ден бяха паднали първите петима, ранени от мини. С ръцете си затвори очите на двама от тях, беше усетил как пари последното им дихание. Телата на другите бяха разкъсани. Минохвъргачният огън обаче отведнъж обвиваше всичко в гъст облак от прах, пепел и пожарища. От земята се вдигаха парчета и падаха обратно, премесени с части от всичко, което взривените мини успееха да раздробят. Страшното настъпваше, когато облакът се разсее. Георгиев изгони спомена с дима, който издиша. Момчетата щяха да се оправят, не беше време преди заповед за настъпление да му люти така.

– Живи сме, да. – чу гласа на Никола. Познаваха се от няколко години – още от 23-та, когато семейството му се пресели от Костурско в Стара загора. Войникът беше малко по-голям от него, но с далече по-кротка биография. – Но ако продължим да си чакаме ей така на пусия, все едно да са ни заровили живи.

– Все едно не е като да са го направили вече – възрази Георгиев, дръпвайки силно от цигарата. Трябваше да ги остави и да се върне в щаба, за да научи новостите. Избягваше да ползва телефонната връзка, когато можеше да се довери на краката си и за по-малко от час да стигне до селцето. – Момчета, организацията е ясна, когато ме няма. Следвайте всичко, за което сме се разбрали. Няма да усетите кога ще се върна. –

Хвърли фаса, изглади с ръка шинела си, после отупа ботушите един в друг, за да раздвижи кръвта по краката си, и като преметна пушката на рамо, тръгна.

– Да се размърдаме от окопа, другарю помощник командир – закачи го Никола.

Георгиев се спря, обърна се рязко – не беше нужно да отговаря. Гневът в очите му каза достатъчно.

ххх

– One shot, one shot! – така го беше извикал, че родителите му в съседната стая се сепнаха. Синът им играеше Counter strike или бог знае каква нова шутърска игра и понеже беше със слушалки, изобщо не можеше да си даде сметка колко силно говори.

– Остави го! Прави достатъчно в училище, тук отпуска, сам казваш, че отпуска – беше майка му. Обади се точно когато мъжът й тръгна към стаята на момчето ядосан.

– Ще се научи да отпуска, като се съобразява с околните – възрази й.

Тя знаеше, че е прав. Винаги беше прав. Но понякога й се струваше, че щом са му дали свободата да ползва слушалки и да играе, няма защо да му се карат за резултата. 17 години го бяха учили да се занимава с това, което му е интересно. Бяха насърчавали опитите му в различни области, защото любопитвтвото му към света беше огромно. И бяха наясно, че каквото и да прави, ще се връща отново и отново към света на компютърните игри.

Синът им беше дете на 21 век – роди се точно през 2000-та, за която мнозина прогнозираха, че ще донесе край на света. И да, „такова“ беше времето – край за едно и начало за друго. Фраза, която обаче не беше извинение. Но пък се оказваше огледало за бъдещето. В него – повече от всеки друг – мъжът знаеше как да се вглежда. Защото пътят, по който сега вървеше неговият син, първо бе изминал самият той.

Да, тогава компютрите бяха по-слаби от телефон. Игрите изглеждаха по съвсем различен начин. А интернет беше „сезам“ за малцина. Но страстта да общуваш с машината, да взимаш от нея всичко, което може да ти даде, да я подчиняваш и в същото време да се грижиш за нея и да разбираш кога трябва да отстъпиш… – о, тя със сигурност хвърляше мрежата си върху всеки по-буден младеж без значение дали живееше след средата на 20 век или в началото на 21-ви.

Стигнал до стаята на сина си, бащата внезапно се спря. Кое го беше раздразнило, всъщност? Това, че викът беше малко по-силен? Или че самият той не можеше да се изолира от грижите по семейното всекидневие и да се отдаде единствено и само на играта така, както го правеше малкият?

– Айде малко по-спокойно – му каза от прага на вратата. Напрежението в гласа му си беше отишло. Беше го прогонил в мига, в който видя себе си години назад и усети онова забравено чувство на гадене, когато му се караха, че прекалява пред екрана.

– Добре, тате. Извинявай, не съм се усетил. Тук един тъпанар за малко да провали играта. – Момчето оставяше слушалките си. Очевидно, мисията беше приключила и то можеше да спре.

– С какво оръжие играеш? – попита с непресторено любопитство мъжът.

– Тази игра с Драгунов.

– Защо избра снайпер?

– Най-добре си пасваме.

ххх

Разбра, че нещо се е случило с краката му, едва в линейката. Усещането, че небето се е навряло в дулото на едно оръдие и го натиска в гърдите, вече го нямаше. Вместо него се беше появила

разкъсваща болка. Опитваше се да установи в коя част на тялото му е, но не можеше. Убеждението, че са пострадали краката му, дойде категорично заради неуспеха да стане така, както хиляди пъти го правеше – с подскок, като пружина – нали беше гимнастикът на поделението…

– Къде отиваме? – попита. Или поне мислеше, че попита. От устата му май не излизаше звук…

Часове по-късно разбра, че го е прегазил теглича на противовъздушното оръдие, а после и самото оръдие. И сам започна да си спомня.

– Готвехме се за учението. Почиствахме оръдията. Току що бях приключил с нашето, проверявах снарядите. Бях заобиколил теглича, застанал зад него. Обърнах се да викна на Петката и нещо ме помете.

– Не си заключил колелата.

– Винаги ги заключвам.

– Сигурен ли си, че и този път го беше направил?

– Ами ако съм, как така оръдието мина през мен?

– Сам ли беше в този момент, сине…

– Не знам. Не знам.

В казармата правилата бяха железни. Но той беше по-железен от тях винаги. До онзи момент, когато няколко тона минаха през тялото му.

Сега, върху медицинското легло във Военна болница, натъпкан с озбезболяващи и с тишина, която стигаше до гърлото му, за първи път се чувстваше несигурен. Баща му стоеше срещу него с неестествено отпуснати встрани ръце. Раменете му – винаги изпънати по войнишки – сега изглеждаха като че ли под някаква тежест.

– Полковник Георгиев, лекуващият доктор ще дойде след минута. Моля ви да го извините, че не успя веднага да се освободи. – Беше тънкият глас на сестрата, която вече две сутрини разнасяше спринцовки и хапчета, мереше температури, вписваше със ситния си почерк данни от състоянието на болните в картоните им и задължително намигаше на Любозар. – Синът ви е герой. Да го премаже оръдие и да се държи така мъжки! – усмихна му се и сега.

– Не употребявайте думата герой в мирно време. Моля ви. – Полковникът сложи ръката си на рамото й и деликатно я подкани да излезе.

После кимна на сина си:

– Важно е да се оправиш. Нищо друго.

Остана сам отново.

ххх

В щаба командирът на дружината току що беше

приключил някакъв разговор. Илия Георгиев позна, че е разтревожен по барабанящите му пръсти върху слушалката на телефона. Изтупа ботушите си и едва сега влезе по-навътре.

– Как са момчетата? – попита началникът му, забавяйки барабаненето.

– Много им е студено. Окопите им пият топлината.

– Чакат ли да нападаме?

– И то как. Май виждат само в това вариант да се стоплят.

– Мдааа. Да се стоплят… Май ще се стоплят съвсем скоро.

Преди три месеца, когато още не беше тръгнал за фронта, щеше да продължи разговора открито. До тогава, докато не разбре всичко без заобиколки. Но от септември, когато го повикаха в армията, до сега се беше научил, че да получиш информация преди да са готови да ти я дадат, е погрешен подход, който не само може да не постигне целта си, но и би ти създал противник. Във война – тази, която описваха не просто в бюлетините по радиото, а с която дишаха – един противник стигаше.

Мълчанието се беше проточило.

– А реакционни настроения забелязват ли се? – Сепна мислите му командирът.

– Момчетата са добри, днес имам планувана сказка, ще им говоря. Ще им прочета и няколко стихотворения от един наш войник.

– Какви стихотворения?

– Укрепващи духа са. Наше момче ги пише, от дружината. Искате ли да ви прочета? – носеше едно от тях в джоба на шинела си, защото предположи, че ще поискат да ги видят.

– Остави. Не ми е до поезия. Трябва да знам врагове дали има сред нас.

Можеше да каже, че има някои, които откровено саботират дружината. Но реши, че е по-добре да разговаря с тях, да разбере откъде идва недоволството им и да реши проблема. Знаеше, че може да използва енергията им за атаката в полза на цялата дружина. Когато и да обявяха настъплението, щеше да им е нужна енергия, предчувстваше го.

– Врагът не е сред нас, другарю командир. Готови сме да се изправим срещу него.

– Добре, това е добре – каза като на себе си командирът. После внезапно повиши глас – Пред нас всичко ври, поручик. Оролик гори. Нашите момчета напредват. Ако не днес, утре ще настъпим и ние натам. Върни се при тях и чакайте заповеди, дръж им духа, ти знаеш как. Разчитам.

– Тъй вярно – козирува. Усети адреналинът как запулсира в тялото му. Беше 22 декември.

ххх

Когато баща му излезе от болничната стая, му се стори, че пространството се смали. В нея самият той също се беше смалил. Струваше му се, че е точица върху белия чаршаф. Дали щеще да го забележи, щом се върнеше? Имаше ли защо да го забележи, когато се върнеше?

– Татко ти виждаше в теб продължението си. А ти какво направи? – това бяха думите на майка му след операцията в деня на приемането му в болница.

Кънтяха в ушите му и странно – колкото по-едва забележим се усещаше, толкова по-силно отекваше гласът й в съзнанието му. Помнеше, че искаше да й отговори още тогава, да й каже, че не е направил нищо съзнателно, че сам не знае какво се бе случило и как се бе озовал под тоновете желязо и дърво на армейското оръдие. Тогава нямаше сила да отвори устата си. Сега силата лека полека се възвръщаше – можеше да говори, можеше дори да се усмихва, да мърда пръстите на ръцете си, на краката, да върти главата си… но пък се губеше в обстановката, предизвикала случилото се. Все едно някой беше плиснал в лицето му кофа с гъста боя и тя – освен че беше замъглила картината пред очите му, го беше замаяла, оставяйки го без съзнание за реалността.

В този момент вратата се отвори и баща му отново влезе. Докторът вървеше след него и с подчертано раболепие го успокояваше, че синът му – ей какъв е младок – силен и здрав като камък – ще се оправи, как няма… Ето операцията – преди нея тялото му било като скъсана картинка, а вече залепено, приличало на съвсем здрава…Е, наложило се да изрежат единия бъбрек… колко хора обаче живеят така, нали? И да, белези ще останат, но какво са белезите за един мъж – как ще му се лепят жените заради тях, еййй… Вярно, че ще го понаболява отвреме навреме, може да е доста силничко понякога, но пък нали болката ни държи будни за сладостта на живота…

Любозар затвори очи. Потъна в мрака на собствената си изолация.

Ако можеше да върне времето само с два дни назад… Къде беше сгрешил?

ххх

– Знаеш ли, че за да си добър снайперист, трябва да се съобразяваш с много неща, извън мишената и твоята позиция? – мъжът стоеше зад сина си и наблюдаваше екрана на компютъра му, в единия край на който се виждаше оръжието.

– Да. Знам как да изчисля вятъра, знам как да променя поста си, според него – каза младежът.

– Добре – кимна одобрително бащата. И как е, трудно ли е в играта?

– Доста съм добър.

Започна следващият рунд. След малко момчето щеше да сложи слушалките на ушите си и да се съсредоточи в екрана.

Появи се пустиня. После – очертанията на полусрутени сгради. Първо по-нарядко, след това все по-начесто. И все по-ясно. Беше град, отдавна загубил отраженията си във войната. Много играчи не знаеха нито кога е започнала, нито защо. Не че създателите й не прилагаха съдържание. Не! Някои просто не се интересуваха от него – включваха се само заради стрелбата. Заради тръпката да преследват и да убиват. Да оставят локви кръв. Ако сами станеха жертва, се съживяваха. Или гасяха компютъра. До следващия път. Тук се умираше лесно. Многократно. Безболезнено. В новия живот спомен за предишния нямаше.

ххх

Новината, че най-късно утре ще атакуват, успокои момчетата. Никой не каза нищичко за студа през цялата вечер, заспаха още по-здраво стиснали автоматите си. Помощник командирът се беше погрижил да получат чай още с отваряне на очите им.

– След 8 дни ще посрещнем Нова година, другари. И наистина ще е нова, войната ще свърши с помощта на всеки един от вас тук и сега.

– Ако снегът не ни затрупа преди това без да я видим тази нова година, поручик – обади се Никола. Горчивината в гласа му се появяваше винаги, когато заговореше за края на войната. Беше си внушил, че семейството му никога повече няма да го види. И в една от безкрайните нощи в окопа издаде страха си пред Илия като пред стар приятел. Плака на рамото му и го закле на никого да не споделя слабостта му.

Над главите им снежинките летяха все по-плътно една до друга.

– Ще затрупа, да, но ще затрупа виновниците да сме тук. В 12 часа настъпваме, момчета. Към Оролик. – Щом им го съобщи, Илия се усети внезапно по-лек. Усмихна се. Видя, че и другите го правят. Раздвижиха се, заговориха възбудено. 12 беше съвсем скоро.

ххх

Любозар лежеше в болничната стая със затворени очи, макар че беше буден от часове. Белотата, която го обграждаше, му позволяваше да филмира спомените, слушани неведнъж от баща му за онези декемврийски дни от войната, в които студ, смърт, съмнения и смелост са се смесвали странно в симфония от усещания, която чуваш едва след като всичко притихне. И сега сякаш разказът оживя пред него.

Настъпихме линията на Оролик в 12. Странно е как тече времето, докато тичаш с другарите си и стреляш, спъвайки се и падайки в снежното поле, докато край теб избухват снаряди и бялото изведнъж се посипва с черно, червено и сиво. Гърлото ти е сухо, вятърът бръсне очите ти, дрехите ти натежават с всяка крачка и ти се струва, че пропадаш някъде, където не можеш да разбереш има ли дъно или ще летиш още много време. И докато умът ти те е отнесъл натам, си заредил автомата, стрелял си, повалил си някого – видял си как пада – пак си заредил и си стрелял, чул си викове до теб, сам си викал… Всичко свършва с падането на тъмнината – през декември се стъмва рано, има толкова време още до нощта. Но единственото, което си искал в този момент, когато сражението е спряло и си разбрал, че си жив, е да заспиш.

Бяхме замръкнали на полето, Оролик все още беше пред нас. Зад нас далече бяха останали позициите, които напуснахме при щурма.

Около 9 сутринта 23 полк задмина предните ни линии и продължи. Трябваше да останем в резерв. И което е по-лошо – трябваше да устискаме студа. Заледената храна може да ти се види най-вкусната, която си ял, особено след като си забравил кога за последно си слагал залък в устата си. Правиш го, докато на сантиметри от теб избухва мина. Трясъкът й те оглушава, продължаваш да се храниш, защото си жив. И защото трябва да продължиш това, което някой друг е започнал и с него иска да отнеме свободата на двегодишния ти син някъде там, в България, останала толкова далече… зад хърватските села, зад Сърбия, още назад… много назад, чак до Стара Загора, откъдето си тръгнал…

ххх

Изгаси компютъра. Стигаха му за днес сраженията. Когато беше в шести клас, имаше няколко съученици, които тормозеха по-слабите. На няколко пъти се беше намесвал, защитавайки едно слабичко и с леко изоставащ говор момченце. То беше жертвата, върху която насилниците се надпреварваха да сипят удари. Беше му прикипяло и въпреки че в залата, където тренираше айкидо, го бяха учили да не напада, го направи. Не знаеше защо точно сега изплува пред очите му картината със свитото надве момче, което го гледаше с широко отворени от почуда и благодарност очи.

Знаеше, че няма да му се размине. Той беше сам, а групичката бесни шестокласници си имаше биячи-приятели и от съседните класове. Щяха да го причакат след училище, когато ставаше тъмно и да скочат върху него. С хватките, които знаеше, нямаше да успее да се справи – все още не беше толкова добър, колкото бяха добрите по филмите. А и – нямаше идея откъде точно знаеше, може би от баща си – но беше убеден: едно е да съчиниш сцена и тя да започне и да спре пред камерата, друго е да участваш в такава в истинския живот. Предимството му беше, че предвиди какво ще се случи. Имаше време за реакция. И ги изненада, провали плана им. Нищо, че два дни по-късно викаха майка му при директора и го наказаха, защото се измъкнал от училище през прозореца без да дочака последния час. И си тръгнал ей така, внезапно.

– Искаш ли нещо за хапване? – попита го. Имаше навик да изниква пред него точно когато се е замислил.

– Не, мамо. Ако искам да ям, ще си направя. – отвърна леко раздразнено. Тогава тя го беше защитила без да знае какво се е случило. Но и тя – като баща му – очевидно знаеше, че за всяко действие има мотив. И не бързаше да съди без да разбере какъв е той.

Беше й разказал. Почти всичко. Спести си само ритниците в краката, които все пак беше получил от побойниците. Сега изведнъж си даде сметка, че тя можеше да не се заинтересува от причината да скочи през прозореца. И да настръхне срещу него само защото са я извикали при директора заради провинението му. Хулиганство, както го били нарекли. Стана му криво, че й отговори раздразнено преди малко. Отиде до нея, леко я докосна по рамото.

– Извинявай, че се троснах. Но се бях замислил.

– Няма нищо. Разбрах.

– Ти какво правиш?

– Подреждам този шкаф. Знаеш ли, че се зачетох в записките на прадядо ти?

– Кои записки?

– От войната. Знаеш, че е бил на фронта, нали? Татко ти ти е разказвал.

– Може ли да ги видя?

– Разбира се. Само внимателно. Уникални документи са.

ххх

„…След обяд при крайно лоши атмосферни условия всред трясъка на снарядите, всред фученето на куршумите, нашата дружина трябваше да настъпи, да атакува гара Оролик и на всяка цена завземе последната. При първия опит се дадоха доста жертви. Занощуване всред полето на старите места без да имаме успех.

25.12.44 г. Рано сутринта дружината получи заповед за нова атака. Поради разпрусването на войниците тя не се състоя. През целия ден противника ни обстрелва със своя унищожителен огън. Занощуване.

26.12.44 г. Времето е много студено. Дружината има задача даохранява дадения й участък. Занощуване.

27.12.44 г. Студено. Преглед и подготовка на картечниците за действия.

28.12,44 г. На дружината е заповядано да започне атака на 9.15 ч. И на всяка цена да завземе гара Оролик, която представлява една укрепена позиция. Правят се последни приготовления, вкарани са в боя всички разполагаеми машини. Земята се тресе. Славният пехотинец лази като къртица напред и се готви да нанесе последния удар. Противникът обаче стреля със своите автгоматични оръжия и ни приковава на място. Така изминава целия ден, без да могат да се овладеят обектите. Привечер нашите предни части се оттеглят по-назад за пренощуване и подготвяне на нова атака.

29.12.44 г. Рано сутринта дружината получи заповед да атакува в 8 ч. По-късно този час се изменя, още по-късно получихме заповед за оттегляне. То се извърши без ред и дисциплина. Потеглихме за с.и. окрайнина на гората, където се разположихме в една хубава землянка. От гърдите ни се изтръгна въздишка на облекчение. Оролик ще се помни много време от нас и много майки ще тръпнат при споменаването на това име.“

ххх

Това, че армейското оръдие беше преминало през гърдите и таза му, премачквайки го като лист индиго върху асфалта, беше факт, който нямаше смисъл да се отказва да приема. Но засега отказваше да анализира как точно се стигна до ситуацията. Беше сигурен, че е заключил машината по две причини. Първо: от дете баща му го беше научил да не се страхува от оръжия, но да има респект от тях, да ги уважава и да се грижи да са безопасни.

Беше съвсем малък, може би нямаше още десет, когато смаза с баща си пистолета му и се научи как се зарежда, как се слага предпазител, как се подава на някого, как се прибира в кобура. И най-важно – защо беше абсолютно задължително да се спазва всичко това.

– Оръжието не е играчка. Запомни, Любозаре – му повтаряше често.

Беше запомнил от баща си и друго: няма лошо или добро оръжие. Има хора, които си служат с него лошо. Ако някога имаше син, със сигурност щеше да му повтаря същите думи, които сам беше чувал десетки пъти. И да го учи, че е задължен да предава този урок на своя син.

Така че грижата да е безопасно оръжието беше станала негова втора природа. Когато го изпращаха в казармата, баща му го прегърна по мъжки и му каза само две думи: „Помниш, нали?“ И той нямаше как да забрави.

Втората причина, заради която беше сигурен, че не може да е оставил незаключено оръдието, беше по-простичка. Спомни си минута по минута всичко, което прехождаше инцидента, и се беше видял ясно как салага металната скоба на колесника.

Сега, в дългите часове в болницата, когато непрестанно премисляше всичко в онзи ден, започваше да се пита дали наистина го е направил или съзнанието му рисува картината – иначе добре позната, защото подобно придвижване за стрелби имаше нерядко – без тя наистина да се е състояла. В такива моменти знаеше, че трябва да спре да мисли. Защото по подобен наичн можеше да се запита – аз бил ли съм дете, което са го учили всичко това или си измислям детството? Баща ми героят от войната ли е или аз сам съм си измислил, че е участвал в битки?

ххх

Не беше чувал нищо за Оролик. В час по история бяха учили, че България е участвала във Втората световна война. Но той помнеше, че е била съюзник на Германия. И че страната ни е била бомбардирана от американски самолети.

– Мамо, ти знаеш ли защо са ни бомбардирали американски самолети? – попита, докато тя вадеше от фурната запечените му филийки. Умираше за принцеси.

– Кога? А, през Втората световна война ли? Ами нали сме били на страната на Германия. Няма как да е можело да останем някакво спокойно островче тогава, когато светът е врял и кипял и са падали толкова много жервти. – Изгори пръста си и сега трябваше да го намаже с малко алое, за да се успоки червенината. Винаги ставаше така, когато не внимава.

– Да ти подам ли алоето? Дай, дай да видя – каза синът и стана от мястото си. Сети се, че бяха учили, да. При преврата на 9 септември, когато цар Борис пада от власт, българската армия се включва в антифашистката война и води битки извън границите си, вече на страната на Русия и съюзниците й.

– Благодаря. Сега ще се успокои. Най-много да остане като мехурче за няколко дни.

– Ти чувала ли си за Оролик?

– За кого?

– Не за кого, а за какво, бе мамо. Не е човек. Град или село е, и аз не знам. Прадядо е написал тук за битката при Оролик, която дълго ще си спомнят.

– Честно, не си спомням да знам за Оролик. Трябва да проверим в интернет.

xxx

В първите десет страници, в които Оролик фигурираше на кирилица, Гугъл показваше информация в статии от различни сайтове за участието на българската армия във Великата Отечествена война. Името на градчето излизаше подчертано в жълто и на 570-та страница от книжния том 5 на Военна история на българите от древността до наши дни. Подпрели рамене един вдруг, в нея внукът и правнукът на помощник командир Илия Георгиев прочетоха, че в Стремската настъпателна операция на Първа българска армия въпреки усилията, героизма и жертвите в продължение на една седмица при Сотин, Оролик и Грабово, пробив не е постигнат. „Поради липсата на достатъчно боен опит балканци и тунджанци не успяват да прогонят добре окопалите се хитлеристи“.

След като разказваше действията от 22 до 28 декември 1994-та в тази част на фронта, статията за 69 години от Стремската отбранителна епопея в сайта otbrana.com продължаваше: „ Дадени са сравнително големи загуби – 525 души от нашите атакуващи части. Като основни причини за неуспеха се сочи фактът, че противникът подвежда резервите си от дълбочина и уплътнява своята отбрана, а артилерийската и авиационната подготовка не успяват да разстроят неговата отбрана“.

„Въпреки неуспеха в Сремската област командването на Трети украински фронт оцени високо боеспособността на Първа българска армия и реши да я използува на по-труден участък“ – пишеше друг сайт, revcult.bg. И продължаваше: „Затова командващият фронта заповяда армията да мине към отбрана, а в началото на януари 1945 г. да се изнесе в района на р. Дунав, р. Драва и Балатонското езеро – на левия фланг на войските от Трети украински фронт. С директива М9001021/ОП от 30. ХІІ. 1944 г. на армията се нареждаше да се изнесе в Унгария, „. . . да премине към упорита отбрана по северния бряг на р. Драва на фронта: Балхо, Барч, Фелше – сент Мартон, Гордиша, Торянц“.

В referati.org обясняваха: „Освободените войски са необходими на фронта за унищожаване на обкръжения в Будапеща противник. Предстои трудно прегрупиране на около 280–300 км в зимни условия и с наложеното от очертанието на фронтовата линия двойно прехвърляне на войските през р. Дунав. За около 20 денонощия армията извършва това и заема заповяданата й полоса по левия бряг на р. Драва.“

– За Драва чувал ли си? – попита бащата.

– Не знам, май се споменаваше в някой от уроците по история. Не помня точно какво е било. – призна младежът.

– Има един български филм, „Зарево над Драва“. Вярно, че е правен много отдавна, сигурно съм бил доста по-малък от теб, когато е излязъл. Но съм чувал от дядо ти, че неговият баща – прадядо ти всъщност – е казвал, че е много истински.

– Дали може да се покаже всичко в един филм? – усмихна се невярващо момчето.

– Всичко – няма как. Всеки войник е имал различно „всичко“. И то е било различно от „всичкото“ на всеки от командирите. А ако сложиш и „всичкото“ на близките на хората от първите редици на фронта – жени, деца, майки и бащи… Нали можеш да си представиш колко необятно става понятието „всичко“. Даже не „необятно“, невъзможно за обхващане става. – Беше майка му. Обичаше да се включва в разговорите им ей така, пътьом… докато подреждаше своето „всичко“ за деня.

ххх

„4.III.45г. Студено-променливо. Работа по позицията. Приготовления за предстоящото преминаване на Драва.

5.III.45 г. Командирът още от 5 часа е на определеното място за преминаване. Работата трябва да замине към 16 часа. След кратко слово всички, определени за преминаването, въоръжени до зъби, тръгнаха. Вечерта – бойна готовност“.

ххх

Любозар се събуди се, облян в пот. Беше сънувал отново войната. Не че му се случваше често, но не беше за първи път. Израстна с разказите на майка му за нея, сякаш не баща му, а тя бе участникът. Самият той говореше пред него по-малко и сдържано. В годините, когато порастваше, баща му получаваше различни отличия, издигаше се и във военната йерархия.

Помнеше, че беше спирал игрите си, за да го погледа тайничко как разлиства войнишките си записки, как се взира в карти от военните действия някъде там, където той наричаше с детските си познания простичко – „чужбина“, обвивайки думата в мистериозност. Струваше му, че в такива моменти баща му е много далече – и от самия него, и от майка му.

– Не пречи на баща си. Работи – казваше тя в такива моменти. Още помнеше как никога не можеше да се скрие от погледа й. Имаше чувството, че го наблюдава дори и когато я нямаше около него.

И сега, в болничната стая, го полазиха тръпки. Все едно го гледаше отнякъде. Чуваше мъмренето й, виждаше разочарованието в очите й, че вместо да се прояви на учението, е посрамил семейството с този инцидент. Струваше му се, че започва да потъва от срам – първо между чаршафите, а след това под леглото, няколко етажа надолу, чак в земята.

Ставаше все по-тъмно в съзнанието му от срама. И усещаше, че той го затиска по-силно от армейското оръдие.

Как щеше да погледне оттук насетне баща си – герой от войната, с толкова много ордени и медали…

ххх

– Искаш ли днес да играем заедно? – баща му се усмихваше срещу него.

– Наистина ли, тате? Ами разбира се – с теб винаги побеждаваме – Момчето приключи набързо закуската си и без да крие радостта си, тръгна към стаята.

– Както винаги. Ще съм със снайпера. Ти атакуваш.

– Доообре. Ще си другите ми очи. Направо ще ги разбием.

– Хахаха, хич не им харесва на някои, че сме силен тандем, може да ни обяват, че хакваме играта, нали знаеш?

– Уф, да. Като не могат да са добри колкото нас, си измислят какво ли не…

– Айде, стига философствай. Пускай компютъра и зареждай. Да покажем на майка ти истинска битка.

Тя ги слушаше, докато почистваше поредната стая и се питаше – кога синът й беше пораснал толкова. Подреди в шкафа внимателно плюшената възглавничка, върху която бяха закичени отличията на полковник Георгиев.

Беше чувала от свекърва си думи на силна привързаност към него. Почти нищо не беше разказвал за баща си свекър й, Любозар. В редките случаи, когато се беше случвало да говорят за него, тя си спомняше, че очите му изведнъж се натъжаваха и той самият се затваряше като мида.

Все се канеше да седнат някой ден и да го помоли да й разкаже всичко – не само за баща му и за участието му във войната, а и за самия него. За оръдието, което е преминало през тялото му, за това имало ли е разследване, защо никога не е поискал да получи статус като инвалид в степента, която всяка лекарска комисия би му дала, а до края на живота си по някакъв необясним за нея начин продължаваше да неглижира инцидента в казармата.

Беше направила хиляди интервюта с непознати. Но не успя да разговоря със свекър си затова… Беше си отишъл тихо, съвсем тихо, в съня си в една болнична стая само преди няколко месеца. Дали не беше сънувал живота си такъв, какъвто би бил, ако онова оръдие като войник не беше прегазило тялото му?

Сепна се от пресния спомен. В гърлото й заседна буца. Усети, че по лицето й пъпли вадичка. Беше ужасно топло. Можеше да е пот. Но не беше.

На масата зад гърба й записките от войната лежаха, отворени, на разказ за боевете при Драва.

ххх

„В първите дни на март нашата дружина получи заповед да организира преминаване на р. Драва с една усилена рота, да овладее противниковите позиции в един голям завой на реката. На 5 срещу 6 март през нощта успяхме да изненадаме противника, преминахме широката и пълноводна река, унищожихме противниковата съпротива, достигнахме заповяданата линия е се заехме с укрепването на овладения участък.

В продължение на 6 дни противникът се опитваше да смаже съпротивата на ротата и да я отхвърли назад. Това не му се отдаде. На 11 март той прехвърли подкрепления на този участък, усили го с още две батареи, една 75 мм и една 105 мм. Раздвижването му се забеляза не само от наблюдателите, но и от командирите и бойците в окопите. Очевдина бе целта на противника: с артилерийски огън и жива сила да притисне ротата към реката и да я унищожи. Затова всички най-старателно се готвеха за решителна отбрана. Почистваха оръжието, премерваха тежките и леки картечници по важни посоки.

Още от падането на нощта протвиникът започна артилетрийска подготовка. Към 10 ч. през нощта той атакува нашите позиции. Не жалеше ни боеприпаси, ни хора. Но атаката му бе отбита от точния огън на нашите бойци. Към полунощ под непрестанното тракане на картечниците и къркането на автоматите противникът отново безуспешно атакува.

Виждайки че с наличните сили не може да сломи съпротивата на нашата рота, противникът докара нови подкрепления и вече 4-5 пъти по-многочислен подготвя новото настъпление.

На разсъмване в 4:30 ч. започна артилерийска подготовка за 3-та поредна атака за една нощ. Ожесточената и продължителна артилерийска канонада издаваше намеренията на противника на всяка цена да получи успех. Бойците бодърстваха на своите места. Артилерийският огън затихна и замря. Бойците вдигнаха глави, стиснаха здраво совето оръжие и впериха поглед в утринната виделина, изпълнена с мирис и прашинки от разривите. Противникът настъпи стремително. От нашата позиция никой не стреляше. Хладнокръвно и разумно нашите бойци очакваха най-благоприятния момент за поразяването му. Внезапно всички наши оръжия безупречно заработиха и точният им огън безпогрешно поразяваше озверелия противник. Първата му вълна бе пометена. Вдигна се втора по-яростна вълна. Отново заработиха картечниците, автоматите и пушките на нашите бойци. Десетки ранени и убити покриха земята. Живите спряха, залегнаха и започнаха да се окопават. Кратък отдих – само броени минути, в които се чуваха отделни избухвания на снаряди и мини или изстрели от ръчното оръжие на противника и на нашите бойци.

В това време откъм близкото село югозападно от позицията на нашата рота заприиждаха нови подкрепления. С дива, злобна ярост противникът отново се надигна. Всички оръжия заработиха с пълна сила. Не се чуваха отделни изстрели, нито избухвания на мини и снаряди. Всичко се сля в един общ тътен. А куршумите и взривоете брулеха листата и клонките на околните храсти и дръвчетата и ги отвяваха като жесток вихър. Земята вреше като разлята и тиха вода при силна градушка. В това време редник Райчо Николов вожда, че леката картченица до него запраща последните си куршуми по противника. Без да чака заповед, с риск за живота си, бързо се придвижва към близкото закритие да донесе необходимата касетка патрони. Противникът бе вече на 30-50 м. от позицията. Десетки ръчни гранати се посипаха отгоре му. Пада убит мерачът на една от нашите тежки картечници. Кандидат подофицерът (по новому младжи сержант) Христо Димитров Добрев от с. Пашовско, Горнооряховско, измести падналия си другар, пое картечницата и с точния си огън закова противниковата група, настъпваща по посоката, която му бе заповядано да обстрелва. А мерачът на тежката ни картечница мл. сержант Госодин Ганев от с. Кирил и Методиево Старозагорско, след като се поврежда едната картечница от противниково нападение, прибягна до съседната и продължи боя. Когато свършиха патроните му, а противникът застрашаваше да обхване и унищожи тежко картчената група, събра бомбите от съседните другари и с бомбен огън унищожи няколко противникови бойци, другите ги прикова на място и спаси тежко картечната група.

Кандидат подофицерът Христо Димитров Добрев от 30 пехотен полк (от усилващия нашата рота взвод) с точния си картечен огън вся в редовете на противника колебание, задържа го. Взе падналата в краката му противникова бомба и я хвърли в неговите редове.

Еврейторът Васил Динев Динев, който бе затрупан с пръст от избухнал противников снаряд, извлечен от другарите си, изправи се на крака и продължи боя с врага.

Редниците Господин Янков Минчев и Михаил Господинов Господинов неустрашимо остояваха своите бойни места. С точния си огън задържаха противниковия напор. Експлоадирали в краката им противникови бомби сложиха край на тяхната съпротива. Те отдадоха живота си, но отстояха своята воинска чест, своята позиция, и останаха вечно да живеят.

Редник Нейко Анастасов, като вижда другаря си със счупени ръка и крак, грабна го на гръб, за да го измъкне зад позицията. На пътя си срещна повален взводния си командир Иван Гочев от с. Богомилово-Старозагорско, ранен на няколко места. Хваща и него. Измъквайки и двамата към закритие бива застрашен от противникови бойци, вмъкнали се в позицията. Той спря. Остави скъпоценния си товар и с точен огън едного уби, а другите разпръсна в различни страни. Така той спаси другарите си.

Самоотвержено се сражаваха в този бой и редниците Иван Станчев Иванов и Стойно Димитров Танев. А редник Руси Динев Русев, свързочник при минихвъргачния взвод, от с. Александрово, Старозагорско, доброволец при патрулни нападения през Драва – като разбира, че връзката с командира на ротата е прекъсната от силния огън на противнника, докалдва на командира си и без колебание преминава през гъстите попадения на противниковите снаряди, мини и куршуми, намери разкъсаните проводници и възстанови връзката.

Извобщо всеки на своя боен пост посреща противника с достоен отпор. На много места по позцията сражението премина в ръкопашен бой, при който нашите бойци майсторски прилагаха и ножа, и приклада, и всичко, що е годно за поразяване на противника.

Този решаващ за ротата бой продължи цялата нощ и следващия ден. Противникът не постигна своята цел. Той скъпо заплати за своя безумен опит. Много десетки негови командири и бойци оставиха своята кръв и кости по земите край Драва. Артилерийските наблюдатели от 8-ми артилерийски полк разказваха, че през следващия ден са преброили 40 каруци, с които противникът изнася трупове, останали неприбрани от предния ден по бойното поле. А нашата рота и нейните усиления останаха със запазени сили и с повишено бойно майсторство. Бойците и командирите приложиха това майсторство с успех в настъплението, което започнахме на 29 срещу 30 март. „

ххх

Нощта на 29 март 1945 беше студена почти колкото декемврийската преди настъплението при Оролик. Откраднал минутка, помощник командирът се беше облегнал в артилерийската наблюдателница и опитвайки се да стопли премръзналото си тяло с огънчето на цигарата, се взираше в небето. Никола беше все така до него, сякаш се предпазваха от смъртта един друг. Все едно беше вчера, в съзнанието му изплува разговора между двамата с признанието на Никола, че се страхува дали ще се върне в Стара Загора жив след войната. Усмихна се в тъмното – щеше ли да се върне самият той при Любозар и жена си? Чакаха ли го? Мислеха ли за него? Ако го покосеше куршум, какво щеше да разказва съпругата му на сина им, когато пораснеше?

Какво щеше да знае той за самия него? Дали някога щяха да разговарят рамо до рамо – за ето тази нощ например…

Хвърли фаса. Гадеше му се. Виеше му се свят.

Студът даже вече не пълзеше под шинела му –

отдавна вече се беше разположил под него, беше стиснал тялото му в ледената си прегръдка и я затягаше все повече. Трябваше да оцелее. Първо до утрото. А после и до края на войната.

ххх

„30.III.45 г. Хубав слънчев ден. Ние трябваше отново да потеглим, но този път да преследваме противника. Нищо не спира нашия устрем. Редят се най-различни картини. Тук на ранен е откъснат крак, там убит, другаде група пленници, заобиколени от напи войници. На обяд спираме на една гара да си отпочинем и хапнем и с нови сили да продължим мастъплението. Получи се заповед да се изнесем с камиони в с. Берзанце да го прочистим и осигурим за дивизията. С бразпореждания колоната от 20 камиона е готова. Водач е полк. Вълев, предшестван от един мотоциклетист. Ние потеглихме. Пътят е доста тръден поради песъчливата почва, но благодарение мощността на моторите всичко е преодоляно. Посрещнати сме от местното население с цветя и махане на бели кърпички. Победители. Бързо се разтоварваме и заемаме окрайнината на селото за допълнителни указания. Ново приготовление за настъпление на Алшок. Дружината минава под командването на полк. Димитров.

С бавен марш на 23 часа пристихнахме в Алшок, който е разделен само с една улица от гр. Чурго. Мостът, откъдето трябваше да минем, е хвърлен във въздуха, затова сме принудени да чакаме разсъмване. Разположихме се, колкото да се предпазим от дъжда в една ковачница, където си и малко подремнахме.

31.III.45 г. гр. Чурго. При крайно лошо време – дъжд и вятър получихме заповед да се изнесем с северозападната окрайнина на Чурго с цел да се атакува противника. Заемането на позиция се извърши много бавно, тъй като противникът ни обстрелваше със своите добре маскирани картченици и минихвъргачки. Дадоха доста ранени. По погрешка може би за първи път, откакто воюваме, нападнаха ни самолети. За наше щастие бомбардираха щаба с едни малки бомби като кутии. Дадохме само от щаба няколко ранени. Командното място след бомбардировката се измести в кантона. Тук се чувстваше доста осезателно боят. Стреля противникът, стрелят и нашите, от всички страни се чува ехото на смъртта. Цяла нощ боят продължава“.

ххх

Тя затвори записките. Листовете бяха пожълтели. В зелената папка наред с дневника, в който ден по ден беше надиплена историята на военните действия на дружината, където беше помощник командир дядото на съпруга й, лежаха и негови бележки, писани на ръка. Представляваха тесни листове, вероятно изрязани така, че да заемат най-малко място, без да бъдат смачкани, във войнишката чанта. Сред документите намери и Заповед от 14 май 1945 година. Под номер 1727 командирът на III Български корпус генерал лейтенант Тошев съобщаваше на бойците:

„Войници, подофицери, пом. командири и командири, войната свърши. Но ние ще трябва да останем на определените ни места до подписване на окончателния мир. За първи път нашата армия излиза от войната на страната на победителите. За този успех на армията и народа ни Вие се достойно борихте и заслужено българският народ ще ви посрещне като негови спасители-герои.“…

По-надолу се изреждаха думи в памет на загиналите и измитото „черно петно, което миналото фашистко правителство лепнаха на нашия народ и армия“… Преди финала, в който се призоваваше към „запазване името на герои-освободители“, едно изречение прикова вниманието й: „Нашите съюзници могат вече отблизо да наблюдават нашите дела, от което ще зависи и нашето място в Европа като народ“.

Не, не бъркаше. Годината беше 1945-та. Стори й се, че се е загубила между миналото и сегашното.

ххх

През две стаи синът й мъжът й се поздравяваха за още една успешно приключила игра.

– Тате, страхотни сме! Видя ли – за двайсет мунути имам 40 убити и нито веднъж не са ме застрелвали.

– Кажи благодаря на стария – усмихваше се бащата. Беше му спасил „задника“ няколко пъти съвсем като в истински бой. И да, знаеше, че ако баща му и дядо му ги наблюдаваха отнякъде, щяха да го поздравят и за стратегията, и за тактиката, които беше избрал.

– Знаете ли, че в записките, останали от дядо Илия, заповедта за края на войната е от 14 май? Искате ли да ви прочета какво пише под датата 14 май 1945 в неговия дневник? – Беше се обърнала към тях и даже не чакаше да й кимнат за съгласие.

„14.V.1945 г. Дитмансдорф. Лагера се измества наново. При пълна мирновременна обстановка. Палатките се обзавеждат, не липсва и електрическо осветление. Войниците наблюдават преминаващите влакове със смътната надежда за Родината“.

– Всъщност, прегледах и дните преди това. Войниците от полка научават за капитулацията на Германия седмица по-рано. Но това не значи автоматично прехвърляне при близките им.

Ето, вижте:

„7. V. 1945 г. Поррог. В 6:30 часа тръгнахме за дълъг поход. При твърде горещо време и усилен поход като преминахме през Надканижа (където бе разположен щабът на армията), научихме за капитулацията. При повишен дух спане в Летене.“

– Не е като в компютърните игри – обади се синът.

– Където можеш да се съживяваш и след като те убият – допълни баща му.

– И където зад броя на убитите няма абсолютно никава драма. Просто защото са електронна статистика, а не живи хора – намеси се и тя.

– Впрочем, точно така, както се отбелязват загиналите във военно-историческите сводки на живия живот. – Продължи мисълта й мъжът й.

– Къде е разликата между живота и играта тогава? – провокира ги синът им.

– За този, който ги ръководи – сигурно няма разлика. – каза бащата. И допълни – за участниците, няма прилика.

ххх

На другия ден правнукът на полк. Илия Георгиев занесе в училище една малка кутийка с Георгиевския кръст на прадядо му. С нея в часа по история щеше да започне презентацията си по темата за Войните и човечеството. „Защото делата оставят следи. А всяка следа е добре да се помни“ – гласяха последните изречения. Приключи, тъкмо когато майка му слагаше точка.

ххх

Послепис

на жената на воина

Тя още е във ъгъла

на нейните очи,

изсъхнали от ветровете

на времена далечни.

Смалила се е болката

от чакането на любимия –

като зърно е станала.

Да беше я засяла някога

в полето на душата си…

да я отгледа…

Какво ли щеше да поникне

и щеше ли да върже плод?

Не пожела. Достатъчно й беше

това, което имаше от него –

устните й

го помнеха.

Горяха още нощем

понякога. Понякога

от сухота се пукаха.

Победа, казват, се празнува

вече толкова години.

А в ъгълчето на очите й

война е още и ще бъде,

докато не ги затвори

мирът,

приспиващ всички

ветрове.

ххх

В новелата разказаното в кавички е от нередактираните записки от фронтовия дневник на пом. командир Илия Георгиев 1944-1945 г. Негов е и кръстът за храброст на снимката.

автор: Екатерина Костова