Наздравици любов от мен

От бъдещите ми книги:

Покани го

Покани го
на разсъмване
и точно когато,
според всички,
нямаш нищо.
Ако остане до залез,,
споделяйки пространството
на цял един ден
пред празната маса
и пламъчето на очите ти,
отвори дверите
на богатството си:
изсипи пред нозете му
плодородието на сърцето си,
пийте от извора му,
и яжте от плодовете му.
И засадете в нощта
семенце
на любовта.

Когато се върнеш

Виното,
разпенено чак до ръба
на залеза,
искри – недокоснато.
Знам,
ще го изпием до дъно,
когато се върнеш.
А на сутринта
лозата над прозореца ни
ще е родила.

Пролетно

Цветчетата нежни
в очите ти снежните
преспи ще разтопят.

Под вишните лятото
ще шепне на ятото,
пърхащо в моята гръд.

И в клонките песен
на нашата есен
ще слуша светът.

И в теб трептяща

И даже да заспиш опиянена
от обещанията на деня,
Тя ще остане будна, за да грее
в нощта наместо огнена луна.

Ще те завие, може и да те погали.
И не стена, а тишина
ще разстеле край теб, за да те пази
от битки даже и в съня.

Докато тичаш устремена
към всяко с яркост мамещо небе
и търсиш извори студени
в пустини, дето раждат ветрове

от пясък и от самота, но даже
и те не оцеляват в тази шир…
Докато после потушиш пожара
на отчаянието си. И мир

докато не поискаш да намериш –
при залез в чаша с вино приютен,
и нощ, в чиито глътки да премерваш
копнежа си по всеки следващ ден…

Тя ще е с теб. До теб. И в теб трептяща.
Роса в нощта. И през деня звезда.
Ранявана, предавана, кървяща,
но животворна – Любовта.

Нишка през времето

Като нишка прозрачна
на паяжина,
мъкнем свойта любов
по стената
на времето.
Ту олеква
и сякаш ще хвръкне
след перцето самотно
на птицата,
цяла зима сънуваща
до прозореца
колко топла
завивка изплели сме.
Ту така натежава,
че спираме.
И отмятаме я
от раменете си-
миг преди
да се скършат
от товара
на лекотата й.
Невидима нишка –
като дим,
а пропуква стената,
като цветето на Орфей.

От „Думите ме носят“ (Изд. „Буквите:, 2017 г.):

Старите майстори

Как да е луда любовта като вино,
ако лозята са вече изкоренени?
Наливат старите майстори в пивницата
на времето тайните си несподелени.

Как лъщяха по изгрев зърната на гроздето –
черни перли на най-топлата гръд!
И изпълваше погледа им по пладне с горест
лепкав, сокът на напращелия плод.

Как пристъпваха плахо да го погалят!
И набъбваше със следобеда им страстта
да разсъбличат и лудо да любят безкрая
ред по ред, асма по асма…

Как наяве сънуваха, че дълбоко проникват
и не спират да мачкат жарката плът.
А насън всяка нощ изпразваха линове
и по вино гадаеха бъдещия си път.

Стари, бъчвите дъбови сутрин ги чакаха
да измият очите им, да ги напълнят с живот.
Колко зими така любовта отлежаваше
и как напролет се будеше с нектара на Бог…

А са празни лозята на младостта им. И вече
сухи са линовете даже на старостта.
Ще затвори пивницата на времето. Но в синовете им
като младо вино ще шупне любовта.

Поезия на двора

Поезията е на двора.
Където първата арония се кипри
смутено, някак, между клоните
на храста.

Тук слънчевият лъч не може да я види,
да я хареса и да я поиска
за дългите си дни, в които облакът
затиска с белия си пух вратата
на небесния му дом.
Преди да я откъсна, за да я погледам
и наситя сетивата си
с червено-черния загар
на идеалния й кръг,
глухарчето до клоните на храста
се разпука
и в кошничката му за слънчеви лъчи
най-любопитният от тях се хвърли
с глава напред, подобно акробат,
и докато въртеше се във въздуха
с блетящото си салто…
я зърна.

Мигът на влюбването –
от стихосбирката,
която дворът пише всяка сутрин
и всяка вечер слага под възглавницата
на Вселената.

От „Платното на Пенелопа“, ИК „Хр. Г. Данов“ 1994 г., предстои преиздаване

Сега за мен любовта бе една гротеска на порива към вечност: какво можеше да означава утре след земната катастрофа? „Любовта е евфемизъм”, казваше Ема; „Любовта е истерията на битието”, мислех аз.“

Бях добрата Калипсо, приютила в прегръдките си оцелял корабокрушенец. Обещавах му не безсмъртие, а любов и той се вричаше в нея, и ставаше все по-далечен и чужд.

Сега си мисля, че изпитанието, което заздравява една връзка, не е нищо друго освен белег, че е съществувала любов.

От „Писма под възглавницата“, ИК „Хермес“ 2014 г.:

С годините разбра, че не просто трябва да обичаш нещо или някого, а да знаеш точно какво, кога и колко да му отдадеш.

Усети, че се усмихва, докато препрочиташе последното изречение на разказа. Толкова е простичко да изречеш „обичам те“!

В този момент вратата се отвори и през нея влетя смугла красавица с устни, начервени като зарево над Сиера Маестра. Въздухът се разлюля и до Лазаро достигна тихото ухание на анемонии. Искаше да попита коя е тази жена, откъде идва и къде отива, но усещането, че е забравил думите, го връхлетя като ураган.

От „Свети Никола от залива на подковата“, Издателство „Fast Print Books¨ 2016 г.:

…и когато двадесет и пет години по-късно някой съвсем случайно го попиташе – знаеш ли, Нико, как изглежда предопределението, – той щеше да примижава със сините си очи срещу слънцето, сякаш то е осветило лентата на спомените му … и след като се умори да се взира, щеше да се почеше по дясната страна и дълбоко, като че от недрата на земята, гласът му щеше да излезе и да заглъхне в нощта – зная, съдбата има износено сиво палто с две големи черни копчета, кафяви ботуши и смешна бяла шапка, плетена на една кука. Има големи лешникови очи, прав нос и нацупена брадичка. Бретонът ѝ се крие под шапката, а ръцете ѝ са прибрани в елипсовидните джобове.

Тази усмивка влезе в мислите на Марта и започна да я вълнува по странен за нея начин. Щом затвореше очи вечер, като си легнеше, виждаше нея. Връщаше целия ден с подробности и ако случайно той я беше срещнал с Петко, повтаряше и повтаршяе наум всеки детайл, докато се измореше от напрягане да разгаде имат ли скрит смисъл жестовете, мимиките, думите или мълчанието. Така заспиваше.

И още, и още… защото без любов не можеш нито да пишеш, нито да вдигаш наздравица 🙂

Повече за книжките ми – вече издадени и предстоящи – може да откривате в страничката ми във фейсбук или Goodreads. Може да ги поръчвате с автограф или без, да ми пишете с лични впечатления и дори да ме поканите да гостувам във вашия град или село, за да поговорим за сюжетите от книгите и живота.