Изпращам юни със старо стихотворение, посрещам го с нов стих

Дали е синьо лятото,
дали е синьо?
Когато черно слънцето изгрява
във очите ти,
а падащата ниско над небето
луна е бяла,
тъй както бяла е ракията,
според един поет –
забравен между страниците
на стихосбирките
и на учебниците
за бъдещи учители
по български живот…

Това стихотворение написах миналото лято. И го затворих между страниците на книжката си “Думите ме носят”. Успях да я представя в родния си Пловдив този април, месецът, в който излезе под печата на Издателство Буквите.  Броени дни след това си тръгнах, за да се завърна в новия си дом на хиляди километри от България. Не си представяйте обаче дом като къща. Защото няма да е вярно. Става дума за убежището в личния си свят, което приех да е мой дом миналата година. И което обитавам вече седми месец, учейки нов език и в буквален, и в преносен смисъл.

Трудно ли е? Да.

Има ли смисъл? Още повече.

Ще продължа ли? Несъмнено.

Този юни разбрах, че стихиите, които не могат да бъдат овладени, бушуват вътре в хората. Кой си ти, че да поискаш да им се противопоставиш? Затова, скъпи читателю, ако имаш градинка, прекопай си я. Ако не – налей си един джин с тоник. Или Куба Либре. Изсипи много лед. Пусни до дупка Юрая Хийп и посрещни джулая. А аз сигурно ще започна първото си стихотворение за юли. Ето така:

Как искам да е моят юли син…