Сподели лятото с ЕК :)

Лятото е горещо, но историите могат да парят 🙂 Ще ви отговоря, ако ме попитате нещо за някоя от книгите ми в профила ми в Goodreads. Време е  да провокирам въображението ви с един откъс от последния ми роман “Свети Никола от Залива на подковата” (Fast Print Books, 2016 г.) Вие как бихте го продължили?

“Точно в този момент Никола се протегна и отвори очи. Сутрешното юнско слънце припичаше безмилостно към махмурлията. Той разтърка слепоочията си и опита да си спомни какво точно се беше случило снощи. След кратко напрягане се отказа и бавно се измъкна от леглото. Единственото спасение беше чаша бира. Помъкна джапанки към хладилника, отвори го и не видя нито едно шише от спасителната течност. Седна на масата и едва сега възстанови сюжета от предната нощ. Каква девочка беше тя, каза си Никола и погледът му се зарея в тавана на стаята. Нищо, че му остави сметката. „Мъжът е мъж, когато може да плати сметката на една жена“ – каза си и одобрително кимна на разсъжденията си.

И тогава в съзнанието му се оформи, голяма и чиста, идеята да отиде на плажа и открие рускинята. Нямаше къде другаде да бъде. Навлече бяла фланелка, къси панталони и бански под тях, обу новите си джапанки и като пъхна цигари в единия си джоб, монети и ключа в другия, запраши към плажа. От къщата до него имаше пътека, обрасла от двете страни с трънаци и сухи треви, след около петстотин метра тя се съединяваше със селския път към плажа, посипан с пясък и камъни, защото парите за асфалтирането и тази година не бяха стигнали.
Никола излезе на него и се спусна по полегатия склон с мрежестата ограда, която обрамчваше ивицата на основния плаж. Тя не беше нито малка, нито голяма – започваше от Носа на заливчето, който се виждаше от терасата на недостроената къща на Зекови и където се разполагаше секретно военно поделение, и се извиваше чак до другия Нос със скалите, кея и рибарските лодки. Всичко това сега заприлича на Никола на жетварски сърп или на луна, съвсем не на подкова, както всички обичаха да го оприличават. Пясъкът беше ситен и чист. Водата също – кристално чиста – по-хладна през юни и топла като чай през август. В центъра на плажната ивица, където пътят отведе Никола, от височината на дюната се виждаше целия залив.

В 10 часа хората не бяха толкова много, че да не може да се открие една рускиня. При това – хубава. На Никола дори му се стори, че я различава сред малка група момичета на около двайсетина метра, но когато приближи, разбра, че се е заблудил. С джапанки в ръка продължи да крачи по брега, примижал срещу слънцето и срещу съдбата си, която му подсказваше да не върши детинщини. Никола обходи тъкмо два пъти залива, когато в отдалечения от дома му край видя четирите момичета. Явно бяха налягали по гладките полегати скали до морето малко след като беше поел към срещуположния край. Не искаше да се среща с всички, но пък не можеше да изпусне възможността да се види с девойката.
Тъкмо когато беше съвсем близо, три от момичетата станаха и се затичаха към караваната зад оградата на плажа. На скалата остана да лежи неговата рускиня.
Това беше удар в десетката, ход на коня и шах за съдбата. Той усети как се изпотява, а сърцето му започна да бие учестено. Махмурлукът му се изпари на секундата, а трескавото му съзнание започна да търси думи, с които да направи своя летящ старт.
Тя беше с тъмносин бански от две части с бели морски вълни върху гърдите и изгарящо жълто слънце между бедрата. Златисти метални токи придържаха плътния ѝ бюст зад горнището, което се завързваше на гърба и тила с изящна светлосиня панделка, наподобяваща моряшка кордела. Същите токи съединяваха двете триъгълни платна върху корема и дупето ѝ, описвайки ефирни кръгчета високо над бедрата, там, където се съюзяваха краката и талията. А между горнището и долнището на плажния костюм, пъпът на рускинята събираше слънчевите лъчи в някаква тайнствена и постижима нирвана.
Никола пое като глътка въздух цялата тази красота и преди главата му окончателно да се замае, се отпусна върху скалата като едва не си нарани опашката. Момичето се стресна от шума и пъргаво се изправи. Косите му паднаха върху челото като тънка мрежа от златни водорасли върху розова раковина.
– О, – каза тя, учудена и леко смутена.
– Я – отвърна ѝ също така смутен Никола.
Но преди да измисли какво друго да каже, огромна сянка се стовари върху скалата, покривайки и него, и момичето. Той се обърна бавно и върху потното му от напрежение лице усмивката му замръзна. Огромен мъж стоеше над него и го гледаше страховито. Очите му бяха хладни и сиви, мускулите около раменете изпъкнали като баскетболни топки, а бицепсите просто щяха да се пръснат всеки момент. Юмруците му нямаше как да се отпуснат, за да го потупат приятелски по раменете, а устата му едва ли щеше да каже нещо за поздрав.
– Ъ-ъ-ъ-ъ – изръмжа чудовището от сънищата на Спилбърг и се размърда, при което планината от мускули доби нови, още по-зловещи очертания.”

Kак продължава историята в книгата? Поръчайте я оттук, за да разберете 🙂

Страстно лято от мен – ЕК!