Колегата Стефан Бонев ще пише къси разкази от небето. Сбогом, приятелю!

Моят колега и приятел, майсторът на къси разкази и създател на ученическия литературен конкурс Недоизречено, носител на наградата Пловдив за литература Стефан Бонев почина внезапно, съобщиха от отдел Култура на община Пловдив, където работеше в последните години. Последният му сборник – “Странните неща” тръгна към своите читатели съвсем скоро. Малко след това, в началото на април, той навърши 55. До последно живееше с думите, в думите, чрез думите и заради думите. Последният му пост във фейсбук е снимка от литературно четене от 26 април. И понеже поздравяваше за рождените дни своите приятели със свой разказ, ще му кажа сбогом с този, с който ме поздрави за моя. Ако ме гледаш отнякъде приятелю, нека те питам – математиката на стария бакалин, онзи отгоре с тефтера и вересиите, как я обърка, че си тръгна в страстната седмица? Не ми отговаряй, знам, че пишеш следващия си къс разказ. Ние долу ще те четем.  Не за да те изпращаме. А за да ти  казваме “здравей” през думите…

Математиката на стария бакалин

СТЕФАН БОНЕВ

Слънцето отдавна се беше скрило някъде зад върховете на боровете, но сиянието му още осветяваше силуетите на огромните дървета. Павел седеше на грубо скованата дървена пейка пред магазинчето си и си мислеше, че е време да затваря и да се прибира. Вече минаваше осем и по това време едва ли някой щеше да дойде да купи нещо от селската бакалийка.

Нещо обаче не му се ставаше. Хубаво му беше тук да си седи и да изпраща слънцето. Пък и беше излязъл хладен вечерен ветрец, който изсушаваше потната риза на гърба му. Някаква приятна премала минаваше по застаряващото тяло и правеше мускулите лениви и мързеливи. „От годините ще да е”, мислеше си Павката.

Вече беше минал седемдесетте. И макар пред себе си да признаваше, че е остарял, пред другите не го показваше. Генът му беше такъв – младееше. Косата му нито беше побеляла, нито оредяла. А леките бръчки, които пресичаха скулите, му придаваха повече мъжествен вид, отколкото да го състаряват.

Още мъкнеше сам касетките и нагърбваше чувалите, когато от града докарваха стоката за магазина. Тежката работа не можеше да го уплаши, само дето му трябваше доста повече време, за да възстанови силите си.

Но най-много го мъчеха сметките. Още в прогимназията математиката му беше най-трудният предмет. Едвам връзваше тройката в края на срока. Докато беше жива, жена му го отменяше по тази част. Но сега трябваше да се оправя без Мария. По десет пъти пресмяташе и всеки път резултатът му излизаше различен. Броеше на кокалчетата на пръстите си, отмяташе с чертички, дори и едно старо училищно сметало с топчета изрови от избата… Но и това не помогна кой знае колко. Затова, когато оплескаше нещата, грабваше бумагите, и срам, не срам, отиваше при младата даскалица, която от година и нещо преподаваше на децата в селото.

Неудобно му беше някак – да не си помисли младото, че си търси поводи да я задиря. Нали никой не му даваше годините, пък вдовец и хубавец си беше още Павел. Та, като седнеха в класната стая двамата над сметките, гледаше все да е по-встрани от нея и като жерав протягаше шия към книжата. Пък и тя май нещо си го беше харесала… И тръгнаха едни приказки из селото. Той – вдовец, Юлия – стара мома. Както да го въртиш, все си излиза сметката, както две и две правят четири.

Като се сети за тия работи, Павел се размърда неспокойно на пейката и се смръщи, въпреки приятната прохлада, която лъхаше откъм реката. Като ходи до града да пазари стока другата седмица, ще вземе да купи един учебник и един сборник със задачи за четвърти клас. То се е видяло, че на дърти години математика трябва да учи, че вече стана за кашмер на селото. Поне свободно време имаше достатъчно, пък и докато ходеше при Юлето, поприхвана вече туй-онуй от нея. „Ще се науча, нямам друг избор”, казваше си Павел. Казваше си, ама сега, ако му рекат, предпочиташе да пренесе цял влак чували с брашно, отколкото да оправя сметките, дори и само за един ден зад тезгяха. Пък и пустият му електронен касов апарат още повече го объркваше.

И както си мислеше за тези неща, ето ти я и Юлия, задава се току срещу му. Млада и хубава, с прокъсани по модата дънки, които откриваха тук-таме хубавата кожа на бедрата и. А нагоре… Що ли се заседях пак, упрекна се Павел, ама вече нямаше накъде да бяга. Щракнал беше капанът. За какво ли идва хубавката даскалица по това време? Седеше и чакаше присъдата си.

А тя дойде, поздрави го и приседна до него. Сякаш тръни поникнаха в един момент от дъските на пейката и се забодоха в седалището на Павел. Едно беше да стои до учителката в празната класна стая, където беше облечена по-строго, нали е на работа. Пък и училище си е там, сериозна работа! А съвсем друго – тук, на площада, дето зад всяка завеска тайно надничаха очите и ушите на селото. Сега Юлето беше с тези окъсани дънки и с блузка, от чието деколте надничаха свежи праскови…

Не знаеше какво да прави Павел. Ако я покани вътре в затворения вече магазин – лошо! Кой знае какви още ще тръгнат. Сякаш тия приказки досега не стигаха, та…

– Павле! – звънкият и глас го накара да подскочи. – То е много хубаво, дето идваш при мен, ама само това не стига.

Старият бакалин съвсем се ококори. Какво и искаше да му каже това момиче? Какво щеше да поиска от него? И Павел наподоби нещо като усмивка, но очите му шареха безпомощно по помръдващите завески на околните прозорци.

– Донесла съм ти нещо! – рече учителката и пъхна ръка в дамската си чанта.

Усмивката на Павел замръзна, а заедно с нея замръзнаха и завеските на прозорците, когато Юлия измъкна отвътре един учебник по математика. За четвърти клас.