„Белег от мечта“ намери първите си… мечтатели в София

от Екатерина Костова · май 31, 2026

Снимка: Юлиан Георгиев

По Стендал – в червено и черно, без никаква уговорка, бяхме всички на сцената в In the mood jazz club на 29-ти, последният петък на май. Ярка, дръзка и артистична, Кремена Димитрова, книголюбител, отговорен редактор на списание “Стълбата”, вдъхновеител и диригент на премиерата на моя “Белег от мечта”, съвсем като в джем сешън излезе от рамката на сценария, който сама бе написала, и ме поведе през няколко моста – на журналистиката и литературата, на стиховете и прозата ми. Метафората за моста е нейна, а реализацията ѝ се оказа изкусна – не ме остави да падна, но пък ме провокира да се надвеся над него и да погледна надолу.

Преди това на моста се спря музикантът Петко Славов, когото, докато слушах, се запитах може ли да изпълни като песен под съпровода на акустичната си китара не мой стих, а мой разказ. Как самият той пишеше своите песни? Идвало ли му е понякога да се откаже от тях? Ето един възможен разказ.

По-късно на моста ни настигнаха и тризначките Петралия, Мария и Михаела Екимджиеви, които преди 8 години ме вдъхновиха за разказа “Четиризначката”. Сега като музикално трио: Петралия – пиано, Мария – цигулка и Михаела – чело, ни потопиха в нежността на „Rondino“-то на Адам Карс. Колко труд стои зад изпълнението им в най-напрегнатото време от училищните им занимания? Защо приеха поканата ми? Ето още една история.

Отвъд цветовете и музиката, словото на Креми ме накара да се вълнувам, докато слушам откритията ѝ за героите на моите разкази. И там, на нейния мост, пред колеги от телевизията, с която се бях разделила, и колеги от телевизията, в която съм днес, пред писател, психолог, издател, банкер, журналисти, приятели, познати и непознати, пред сина ми и мъжа ми, двете говорехме за журналистика и за литература, за мечти и за вина, за мир и за война, за време и за поколения…

Бях в черно и бяло. В опит да запазя баланс. Честна в отговорите на въпросите ѝ. Как се появи последната новела в книгата – „Синовете. Бащите“?, попита ме.

Записките от фронта, подредени непокътнати до художествения текст в нея, са на полк. Илия Атанасов Георгиев, казах.

Днес допълвам – ако го нямаше него, нямаше да го има внукът му, заради когото се появи моят син. Ето как всички сме свързани с предците си. Ето така ние също ще сме предци някой ден. Ето истории, която си струва да се разказват.

А животът разказва своите

Вечерта на премиерата дъщерята на Петко Славов празнуваше рожден ден и го изпратихме с пожелания към нея. Бабата на тризначките пък ми донесе безценен подарък – книга със стиховете на техния дядо и друга с част от тяхната родова история. А вече удома, получих съобщение:

“Не мога да се стърпя да не изкажа мнението си за корицата. Този, който я е оформил, я е направил произведение на изкуството. Поне за мен е така.” Беше Вера, съпругата на Симеон Младенов, чиято картина е на „лицето“ на книгата. Историята за това как неговата “Интроспекция” сама ме повика, разказах в предговора, а и пред гостите си – тя и нейните синове бяха излекували с изложба белега от мечтата на своя съпруг и баща за изложба. Вера чу всичко това, приседнала в тъмнината пред сцената, а белите ѝ коси светеха.

Допълних, че това, което направи Юли, като постави картината на стена с дълбока пукнатина, подобна на белег и „разкъртил“ сивата ѝ мазилка, за да разкрие цветовете и образите на художника, е същото, което прави животът, пробиващ като кокиче през зимата, бях казала. Вера нямаше как да знае, че Юли е съпругът ми. Написах ѝ, а тя ми подари отговор, от който може да започне друга история.

И докато се връщах в сюжетите от премиерата, фейсбук ми припомни, че на 29 май, но преди две години, е била и първата среща с читатели в София на романа ми “Време. Кръв. Пясък.” Пак в In the mood jazz club.

3-те първи дни на „Време. Кръв. Пясък.“ или как изпратих май

Не съм го планирала да е така. Може би Вселената ми намигна отново, че всички и всичко сме свързани. Както Креми каза – с невидими нишки. А според мен – понякога с видими…