Красимир Димовски: „През цялото време асоциирах „Време. Кръв. Пясък.“ с картината на Дали с часовниците
„Като прочетете тази книга, ще разберете, че Катя Костова е разказвач. Както Радичков беше казал, писатели много, но разказвачите се броят на пръсти“.
„И погледът на големия талант е неповторим. Като говорим за Испания, както в книгата, трябва да кажем, че през този край на Европа е минало какво ли не. Там се събират всички страсти на континента, всичката кръв и целият пясък. От Испания тръгват великите открития, тръгва Колумб. Дон Кихот няма къде другаде да се роди като образ. Имаме и българска следа – Димитър Димов с осъдените души. Великите испански художници няма да ги изброявам. Казвам всички тези неща, за да видите какъв творчески кураж, каква смелост трябва да имаш, за да се намесиш в една такава творческа територия. И Катя Костова го прави, при това много успешно. И това става въпреки големия литературен подстрекател Светлозар Игов, за който също става въпрос, той е част от тази книга, не е някакъв предговор и следговор. Светльо е органически свързан вътре, той е разказ в разказа“.
„Дали книгата на Катя е модерно историческо фентъзи, всеки да си го определя, както иска. Този фентъзи – приказен момент в книгата е в началото и в края. Но има огромно значение, защото главният герой, излизайки от морето, попада в едно друго време, което му позволява да погледне нещата така, както ги гледаме ние. Оценяваме Гражданската война в Испания от наша гледна точка. Но си представете как мислят хората от онова време, съвсем друго е.”
„Историческият роман можеш да го напишеш, като събереш достатъчно информация. Това е огромен труд. След това, талантливият човек създава истории, а неталантливият може само да съчини текстови конструкции. Писатели вече много се нароиха. Но ние говорим за изкуството. Повратният момент е, когато на глината вдъхнеш душа. Тогава се получава разказът, новелата и романа. В тази книга е налице точно това вдъхване на душата. Движението, взаимното проникване, са в основата на романа. И заглавието го обяснява. Общото между времето, кръвта и пясъка е, че те се движат. Ако приемем времето като време, пясъка като пространство и кръвта, като неделима часто от човешката история, човечеството пролива кръв, откак е проходило. Този кошмарен нагон да се убива не можем да го изтрием. И затова съществува борбата между доброто и злото. Точно тук великият Дали има една картина с часовници. През цялото време асоциирах романа с тази картина. На различни нива в книгата се появяват тези часовници, в тяхното различно състояние. Това е много голямо постижение. И в книгата те преминават в различни нагледни състояния и дават повод за различни състояния на духа. Те са застинали и едновременно в тях има движение. Както е в квантовата физика, две неща се случват едновременно”.
„Катя прокарва няколко теми. Стремежът към доброто е една от тях. И като автор накрая Катя прощава на героите си. Те се борят срещу злото, но в един момент също стават зли. Като се бориш с диктаторите и ти ставаш диктатор. Това е неизбежно преливане. И страхотно се преплита с темата за любовта. Това е една опустошена любов, смъртоносна, любов в ситуация на взаимно избиване. И става един от най-силните моменти в книгата, че една такава любов може да роди смърт или пък нещо живо, но много краткотрайно. В книгата, от любовта се ражда дете, но то много бързо ще умре. Това е като библейска притча. Там, където в момента има само смърт и всичко загива, се ражда един живот, който ще просъществува 30 дни. На целия разрушителен фон, това всъщност носи надежда. И другата интересна нишка в книгата е това как любовта и смъртта се преплитат в целия роман. И така се ражда една малка надежда“.
„В цялата вакханалия на войната и смъртта, всички срещу всички, всъщност, накрая става така, че се появява философската идея на романа, ние срещу ние, но всъщност всеки воюва срещу себе си, всеки умъртвява себе си. Ние срещу ние“.
„Стилът на една книга е много важен, аз много държа на това. Стилът отличава художественото от нехудожественото. Стилът на Катя бих го оприличил на Гоя. Той има период, наречен „Призраците на Гоя“. Рисува тъмни неща, с много сенки, призрачни внушения, така изразява войната. Писането в романа наподобява точно това. На места пък прилича много на „Герника“ от Пикасо. Знаете, там има само сиви тонове, фигурите са раздробени, формите са като разбити от бомбите. При някои описания, в края на книгата особено, е използван точно такъв похват на разбиването. И внушението става много силно. На финала на книгата нещата се обръщат. Заглавието търпи трансформация и редът вече е пясък, кръв, време. Става едно слизане надолу, нещата тръгват в обратен ред“.
Из словото на Красимир Димовски при представянето на романа “Време. Кръв. Пясък.” по време на церемонията, на която ми бе присъдена титлата “Доктор хонорис кауза на вестник “Пловдивски университет”.
Благодаря на plovdiv press за “сваленото” на хартия представяне.
Не пропускайте още:
Електронния магазин KeePReading – с цени в лева, при това намалени по лятна схема
Всички публикации в категория МНЕНИЕ
