Слово пред дипломантите от Филологическия факултет на ПУ “Паисий Хилендарски”

от Екатерина Костова · април 6, 2025

Уважаеми колеги!

За първи път подготвям слово за завършващи филолози. Благодаря за доверието и възможността да споделя с вас някои от своите уроци в тези мои Христови 33 години след дипломирането ми по специалността „Българска филология“.

Всеки от вас има различен отговор за това какво са за него студентските години и какво е да завършиш филология. Вероятно за някои ще е време на усилен труд над книгите, за други – най-романтичното време за среща с литературата, за трети – просто години до вземане на диплома за висшист. Сега, когато тя е в ръцете ви, всичко дотук е минало. Тепърва ще разбирате, че точно то е трябвало да ви се случи. Не само заради книгите, които тази специалност ви е дала възможност да прочетете, а и заради знанието, с което литературата ви въоръжава да виждате света – ако не в цялост, то поне в по-широк обхват – и за да го разширявате още, да търсите другите парченца от неговия пъзел и да ги напасвате. Това е основното, за да разпознавате фалша от истината и ума и таланта от изкуствения интелект. Нещо, което ще се превръща във все по-сериозно предизвикателство всеки ден за всички ни.

Но да се върнем в деня на завършването. Може би повечето от вас знаят какво ще правят оттук нататък – поне в близко бъдеще. Аз лично го разбрах, когато след моето дипломиране през 1992-ра започнах работа като журналист. Тогава демократичните промени, които започнаха, докато още търкахме скамейките на университетските зали, бяха отворили иначе затворените за конкурси държавни медии. Сред повече от 100 младежи, които опитаха късмета си за позиция в БНТ Пловдив, бях една от четиримата класирани. Така моята “българска филология” ме отведе не в класната стая, а в редакцията на най-голямата регионална телевизия. В нея научих първите уроци как се разказват истории с видео. И така – с малки прекъсвания – до днес.

Мислех, че никога няма да влязя в клас, освен за да снимам репортажи. Но извън училище и университета, където денят върви по графика на учебните предмети, животът обича да крои изненади. Една от моите беше да използвам за първи път квалификацията си като учител четвърт век след дипломирането ми като филолог. И не в България, а извън нея.

В Неделното Българско училище в Аликанте, Испания, учех първолаци билингви да пишат на български. Да четат на български. И често – да говорят на български. Това е най-красивото време, едни от най-вдъхновявщите моменти в моя професионален живот. И въпреки че заради възрастта им не им преподавах Атанас Далчев, Александър Вутимски, Емилиян Станев и Димитър Димов, аз се опитвах да запаля искрата на българските книги в чистото им и отворено за големия свят съзнание. Те ме научиха, че не е толкова важно дали ще могат безупречно да прилагат правилото за проверка къде се пише “у” или “о” в думата, или как се подреждат в изречението подлогът, сказуемото и определенията, защото по-важно е да разпознават българската реч, да могат да общуват чрез нашите думи, да помнят българските приказки и някои от най-искрените български стихотворения за страната, която родителите им може да са напуснали, но за която милеят, щом ги водят в това училище. Днес мога да призная пред вас колко съм щастлива, че бях учителка.

В наши дни професията връща достойнството си и това е едно от постиженията през последните години в сектора, който ви предлага като възможна реализация филологията. Не я подценявайте. Тя ще ви даде много – защото да виждаш плода от работата ти как узрява е сред най-силните мотивации да продължиш професионалното си израстване.

За да съм честна, ще призная, че подобна мотивация дават и медиите. Филолозите в тях винаги си личат. В един нюзрум например те говорят най-правилно, артикулацията им е най-добра, най-бързо улавят същината от една пресконференция, най-умело пишат и редактират текстове и задават най-умните въпроси. Мисля, че отговорът е ясен – общуването с литературата е разширило вътрешното и външното им зрително поле, оттам – хоризонта. Научило ги е да отсяват зърното от плявата и смисъла от безсмислието. Дисциплинирало е ума и емоциите им, развило е емпатията им. Но ако се вглеждате в медиите за своя реализация, избирайте умно. Защото да си само дръжка на микрофон, рупор на чужди думи или просто копи пейст журналист едва ли ще ви удовлетвори.

Летвата, която филологията вдига, е висока. Не приемайте да минавате под нея! Имате високи примери затова. Тази специалност завършиха едни от най-добрите съвременни писатели и поети. Мирела Иванова, Александър Секулов,Антон Баев, Тильо Тилев, Емил Тонев са само малка част от поколението, с което учех. Всеки от тях има различна реализация днес, но всички са високо над летвата в своята област.

Впрочем, тук е мястото да припомня кой я вдигна толкова. Преподавателите ни! Онези академични мъже и жени, които ни посвещаваха в обич и вярност към литературата и езика ни, без да ни спускат бариери към влюбванията в творчетсвото на чуждестранни поети и писатели. Те ни откриха неподозираните значения на взаимовръзките между историята на народа ни, думите, делата и песните. Но и във взаимоотношенията ни с другите – извън границите на страната и континента ни, наравно със света. Убедена съм, че вече сте забравили подробностите от десетките конспекти, но винаги ще помните реплика, жест, мимика на любим преподавател. И тя ще е част от онази невидима диплома, която ще е с вас, където и да сте, с каквото и да си вадите хляба.

Понякога този хляб може да ви горчи и да няма нищо общо с филологията, но помнете, че животът не е непроменим. Обществата не са константа. Хората не остават едни и същи. Ето защо е важно да не изпускате нито гледката в огледалото за обратно виждане, нито тази встрани, по подразбиране – и тази пред вас. Така няма да позволите на духа ви да се вгорчава от преходните несполуки.

Ще ви разкажа защо е важно с един пример. Преди години, когато отидох за репортаж в една библиотека, открих отличника на моя випуск там. Работеше като гардеробиер на входа, подавайки на читателите номерчета на влизане и палтата им на излизане. Засрами се, когато ме видя. Ако можеше да се скрие, щеше да го направи. Не исках да го поставям в неудобно положение, затова само му махнах и влязох. На излизане спрях зад стъклената порта и прекарах известно време в наблюдение как усмихнато говори с младежите. Когато излязох, споделих, че се радвам колко полезен е на младите си колеги. „Консултирам ги още на входа къде какво да търсят. Понякога им помагам и с някои въпроси от конспекта“, ми каза вече доста по-спокойно. И ми разказа как преди това е бил учител. Влагал всичките си знания и старание в работата, но учениците му се подигравали на диоптрите и на взискателността. Колебаел се дълго дали да напусне – нали все пак затова бил завършил българска филология… Когато все пак взел решение и се разделил с професията, намерил само тази позиция. Казал си – „докъде се сринах“…, но трябвало да се яде и да се плащат сметките. Попитах го – „идваш ли на работа усмихнат“? „Всъщност да, не се бях замислял от тази гледна точка“ – призна моят колега, намествайки очилата си. А аз разбрах, че стълбата, по която отстрани може да изглежда, че някой слиза, за него самия може да бъде откриване на по-голяма стабилност, да е по-сигурно стъпало.

Затова не бързайте да лепите етикети на хората, с които ще ви среща животът. Те със сигурност се появяват в него, за да ви подскажат нещо точно както и вие на тях. Вие сте филолози и зная, че ще го разчетете.

Накрая се връщам към моето дипломиране отново, защото така сме устроени ние, хората, че колкото и книги да сме прочели, колкото и книги да сме написали, имаме един опит и той е свързан само с това, което сме преживели лично. Моят випуск не беше заобиколен от книги за мотивационни тайни, бърз успех, личностно и кариерно развитие. Нямаше ментори, менторски програми и всевъзможни гуру. На завършването си дори нямахме тоги, нито някой, поканен за слово. Моят випуск бързаше да се срещне с живота. Така учехме и уроците си – в движение. От падането, от ставането. От предателствата. Но и от най-незначителните на пръв поглед случки. Като тази, която ще ви разкажа за финал.

Трима души пътуваме в кола и говорим къде ще спрем за почивка и хапване. При предходно пътуване в същия екип и дестинация вече имаме опит от добре приготвена храна в крайпътно капанче. Ето какво всеки си спомня за него: единият – че е надолу от пътя, другият – че от едната страна на пътя има скали, третият – че е в червен цвят. Откриваме го. Спомените се оказват приблизителни – местенцето е в отбивка встрани от пътя, но не надолу. От едната му страна има гора, а червен е цветът само на бензиносанцията, до която то е разположено. Впрочем примерът е блестяща илюстрация на това как всеки възприема видяното по различен начин. И как нито един от нас не е видял картината в цялост.

Така е и с фактите, чието друго име е истина. Вие рядко ще имате достъп до цялостната картина. Затова не бързайте да наричате някого лъжец – не знаете той каква част от цялата картина си спомня или знае. И дали и двамата не разполагате само с две малки парченца от огромен пъзел.

И така – не се отказвайте да разширявате полето си на виждане и възприемане. Бъдете готови да се променяте и да се разпознавате в динамиката на средата, в която попадате. Управлявайте волята си с разум, но и със сърце. Вярвайте, че вашата среща с живота няма да зависи от никого друг, освен от вас самите – тя ще е такава, каквато сами сте готови да я направите: плаха или уверена, вяла или заредена с енергия. За нея няма конспект, в който въпросите са предварително зададени. И изпитите ще са всеки ден – с дилемите, които ще ви предлага животът. Добрата новина е, че поправителните сесии са много. А единствените оценки, които имат смисъл, поне според мен, са тези, които сами ще си пишете. Бъдете критични, но и щедри!

И ако ми бяха казали да ви отправя пожелание само в едно изречение, то щеше да звучи така: Скъпи колеги, пожелавам ви успеха, за който сте готови!