„Кръстопът на тишината“. Би трябвало да няма нищо, а има всичко!
Автор: Стоян Терзиев
„Кръстопът на тишината“.
Би трябвало да няма нищо, а има всичко!
В този кръстопът на тишината, до който ни води Екатерина Костова, мога да ползвам само моя личен ветропоказалец за посоките на света и да потърся само някои от знаците, оставил ни след себе си авторът.
За да открия в Центъра едно мълчаливо момиче, което узнава, че няма изток и запад, нито север и юг, защото този географски кръст е просто рисунка в „трюма на изоставен от капитана си параход“.
За да намеря друго момиче от Барселона, което пуска към туристите въздушни целувки като бели лодки от балкона си на втория етаж. И да поискам на всяка цена да го спася от кошмара, че се дави от прииждащи аплаузи.
За да срещна художника Кольо Карамфилов, който горе слуша джаз до дупка и рисува с пръсти, за да светне слънцето в оранжево. „Защото долу хората са кръстове, а кръстовете станали са хора“…
На Кръстопътя на тишината би трябвало да няма нищо, а има всичко.
Дори след възклицанието: „Кръст, о, път на тишината“, което едва ли е само игра на думи в някаква виртуозна вариация на словесност от страна на автора…
За Екатерина Костова често тишината е както лично, така и чуждо мълчание – едно мълчание, което свършва там, където с очите се докоснем.
А кръста може да открием дори по бръчките на челата ни, като в стихотворението „Прошка“, чийто финал напомня не толкова за библейско обобщение, колкото за личното прозрение на автора:
„Но прошката
не може да е изкупление.
Знам – стореното се записва
в аналите на бръчките,
кръстосващи челата ни.
И го чете сънят ни
всяка нощ“.
Друго Еклисиастово внушение прави Екатерина Костова в стихотворението, което носи лапидарното заглавие: „Това, което“:
„Знам, ще излезе от коритото животът ни
все някога
и ще залее всичко, дето мислим,
че сме съградили.
А щом се срути и последната надежда
да го спасим,
ще разберем,
че никога не можем да загубим
единствено това,
което не притежаваме“.
И стихът не завършва с удивителна, съвсем не.
Удивителната е оставена, за да премери ръст с тъгата в споменатото вече стихотворение за дадената прошка:
„На останалите, които
участваха в изписването на
удивителна от тъгата
в очите на майка ми,
за която не намирам смелост
да питам все още…“
Моят личен ветропоказател на кръстопътя на тишината ме среща и с една почти Маркесова двойка, оплетена в мрежите на обречената любов, тъй заразна като холерата. Една любов, която се рее над сезоните на дъждовете.
Тук кръстопътят на Екатерина Костова ни отвежда до екзотичната тайландска провинция Пукет. Където влюбено тайландско момче пита българско момиче:
„Колко дъждовни сезона да те очаквам?“
След този въпрос вече прозира както обреченост, така и надежда за сбъдване.
А сърцето на читателя си притаява в очакване на трепетна развръзка.
А ето я и нея:
„Самолетът я понесе над дъжда
и копнежа му в онзи ден,
в който тя не му отговори.
Така го остави свободен да я чака.
Той беше свободен 39 дъждовни сезона.
На следващия тя се върна
с коси, по-бели от платното на лодка.
Имаме цял живот,
за да татуираме себе си върху слънцето,
каза й.
И се зае с пясъчния замък
на брега на остаряването им“.
Към стихотворението „14 февруари“ имам лично пристрастие. Сега няма да чета фрагменти от него, но ако колегите ми не са го включили в рецитациите си, ще си позволя да ви го представя в пълната му прелест по-късно.
Сега само ще кажа, че личният ми ветропоказател на кръстопътя ме води към една влюбена зряла жена, която упражнява моята професия – чете сутрин новините за Ковид.
А в Деня на влюбените преодолява неистовия си импулс да пътува към любимия си по магистралата. Но не го прави. Защото това е единственият човек на света, който ще разбере, че за него това е вид пощада.
И както често се случва в хубавите книги, вятърът е капризен до крайност и моят ветропоказател отново ме връща там, откъдето тръгнах – на Кръстопътя на тишината, там където не би трябвало да има нищо, но има всичко…
За да мерна там едно момиче, което: „с бавното събуждане на слънцето, с дългото протягане на сянката, с лекия размах на вятъра, с нежното крило на щъркела, с тихото напъпване на цветето“ идва босо и на пръсти…
В готовност да разцъфти за своята любов.
Дами и господа, аплодисменти за автора Екатерина Костова!
Стоян Терзиев
27 октомври, 2023 г., Пловдив
Снимки: Юлиан Георгиев
Не пропускайте още:
F2F Поезия: Неизбежност – Стоян Терзиев
Поетът Стоян Терзиев облича в образи собствените си стихове
„Кръстопът на тишината“ с премиера в Пловдив
“Кръстопът на тишината” тръгва към читателите си
