След граничните чувства в „Синя пустиня“ Марко Видал събира истории от Узбекистан за нова книга
Снимка: F2F TV
От „Едно мъжко момиче“ до „Синя пустиня“ (Издава Фондация Емили, 2023 г.) – стихотовренията ти, Марко, също като теб – пътуват. И колкото по-навътре в непознати земи навлизат, толкова по-кратки като че ли стават. Защо е така?
Мисля, че преди се „измъчвах” да аргументирам несправедливостта и да давам основи на своите възгледи. Сега като че ли нямат значение възгледите ми, а самите чувства са центърът. Не е толкова важно какво мисля за религията, а как очите ми я възприемат и какво чувствам, когато съзерцавам мизерията и фундаментализма. Срещу чувствата няма възможен контрааргумент. Стихотворенията от „Синя пустиня“ са по-описателни, преобразяват разговори, мигове, човешки противоречия, и поради тази причина няма нужда от дълги речи. Краткостта придава повече сила на чувствата.
По-категоричен – да заявиш любовта си – и още по-изпълнен с живот, но и с някакво отчаяние – може би заради забраните на света, който опознава героят ти, е втората ти стихосбирка. В нея, както и в дебютната, присъстват и София, и Узбекистан.
„Едно мъжко момиче“ на Марко Видал: флирт с безразличието и обругване на самотата
Тук обаче София е повече като сянка. Основен е силуетът на Узбекистан. Още първият раздел в книгата „Узбекска тетрадка“ ни въвлича в този, сякаш затворен за времето свят, в културните му норми между „халал“ и „харам“ – позволеното и забраненото, както разбираме от теб. Великолепно го „хващаме“ в началното стихотворение „залез в бухара“:
„цялото великолепие на един минал свят лежи
под краката ни
ти гледаш към хоризонта
аз пък понечвам да хвана ръката ти
знам, че не може и ти ми отказваш жеста
камилите плачат“
Аз не зная как плачат камилите, но образът им ме следва до последната страница на книгата, до която ни водиш, отбивайки мислите си през Прага и Рига, връщайки се в синята тетрадка на една, останала в Испания целувка, и между редовете на нашите
„модерни времена
повече снимки
отколкото мигове“
Провокацията към общоприетото, която познаваме от предходната ти книга, в тази мисля, че носи и повече тъга, но и осъзнатост. Сякаш самата тя помъдрява със скитането ти из „пустинята“. Така си озаглавил последната част на книгата. И тя отново не е само географско понятие, а и метафора на опитите да излезеш от границите на „халал“ и „харам“. Тези опити са пътуване сякаш през културна пустиня, в която с освобождението на танца насред един екзотичен фестивал на електронната музика, ограден с кордон от местните жители, осъзнаваш, че любовта има и друго лице, освен откритото. Тя може да е и отказ да го покажеш на другите, за да я спасиш буквално.
Как спасяваш себе си си в пътуването из Узбекистан днес, Марко – разказа ми, че и в момента си там?
Ще бъда общо три седмици в централна Азия и ще видя пак Узбекистан, но този път и други страни, които не успях да посетя през пребиваването ми тук през 2021-а г.: Таджикистан, Казахстан и Киргизстан. В Узбекистан този път посещавам провинциални градове и села. Иска ми се да видя реалния живот, ежедневието на узбекските семейства, а не сините и красивите куполи от Самарканд и Бухара. Узбеките живеят в непрекъсната борба с бедността. Но ми е интересно, че изглеждат много щастливи. Узбекът може да няма и троха хляб, но каквото има, ще си го подели с удоволствие със своя гост.
Всеки ден, като вървя по прашните улици, съзерцавам мизерията наоколо – деца и жени, натоварили кофи с вода от маркуча по пътя (много хора нямат течеща вода у дома), липсата на канализация, полуразрушените или полупостроени къщи, боклуците от строеж навсякъде, абсолютната липса на градоустройство, окаяното състояние на пътищата, а всичко това на фона на едно все по-ислямизирано общество – млади момичета с хиджаб и даже много млади жени с бурка, вървящи, изцяло покрити, в жегата. Тази гледка ме натъжава и разстройва, но и вдъхновява ужасно много.
Сред запазените традиции на това място с толкова много народи намира ли си път модерният начин на живот?
Да, в Узбекистан има огромна разлика между два свята, съжителстващи едновременно в страната. Има така наречените „европеизирани узбеки“, сред които – корейци и руснаци, които принципно са много по-широко скроени, но има и узбеки и татари, които също напускат строгите правила на исляма. Познавам много такива. Някои са така, защото в техните семейства са се отдалечили от религиозните възгледи, като отговор на нарастващата ислямизация. Но голямата част от тези европеизирани узбеки са просто момчета и момичета, които водят ежедневна борба с обществото и със семействата си.
Онзи ден се запознах с едно момче, което се самоопределя като атеист, а освен това е и хомосексуално. Той обикновено мълчи за тези негови характеристики и не ги споделя с никого. Обаче има нещо, което момчето не може да крие, а това е неговата прическа с дълъг бретон. Този бретон отблъсква родителите му до такава степен, че момчето е било изгонвано от дома си три пъти. Освен това, той не може да върви спокойно по улицата – хората го оглеждат, викат му педераст. Аз сам видях с очите си как го гледат, докато си говорихме, седнали на пейката. Разбира се, това момче не живее в столицата. Там обществото все пак е по-европеизирано. Става дума за провинциален град. Случката с това момче и личната му история е просто една от хиляди.
Тук обществените правила и неписаните закони, наложени от патриархалното общество, задушават различните хора. И като казвам „различните“ нямам предвид това, което вероятно си мислите, а нещо много просто – личния избор, например: да облечеш потник в жегата; да нямаш деца, ако не искаш; родителите ти да не ти търсят непрекъснато кандидати за съпруги; да облечеш по-къси дрехи, да не те омъжват на 20 годишна възраст и да спреш своето лично развитие; да имаш хобита; да не си вярващ…
Бяхме на гости при едно 25 годишно момче. Преди месец се жени за 20 годишно момиче. Преди сватбата не са се познавали и тепърва започнали да се опознават. Той не я харесвал. Но се оженил за нея заради ужасния натиск от родителите му. Опитал няколко пъти да напусне селото и да се премести в столицата или в Германия (знае немски), но родителите му не го пуснали и го накарали да остане на село и да се ожени за това момиче, което те му намерили.
За такива истории става дума. Всички търпят натиска от това патриархално общество.
А в какво се изразява напредъкът там?
За местните и консервативно настроените хора напредъкът е кичозният псевдо лукс. Да направиш пищна сватба, да поканиш целия квартал или цялото село. Да изхарчиш всичките си спестявания за този уникален ден. Да имаш много деца, даже ако нямаш постоянна работа. Да показваш това, което нямаш и вероятно никога няма да имаш. Има обаче други хора, които се противопоставят на този менталитет. За тях явно напредъкът е международният терминал от летището и визовият център.
Какво пишеш в момента? След “пустинята” – последната глава в твоята втора книга и първа, и според мен с голям потенциал, проза – ще има ли продължение този тип разказване?
Само четири дена съм тука и вече имам няколко скици. Даже написах две стихотворения, но още са чернова. Вероятно първо ще пиша стихотворения, а после на базата на тези стихотворения ще пиша и прозаични текстове. Нещо като последната част на книгата – „пустинята“. В дневника си записвам идеи, случки, мигове и като намеря вдъхновението, със сигурност ще пиша за всичко, което виждам, чувствам и съпреживявам.
Успех, Марко! Ще чакам и новата ти книга!
Снимките, с изключение на тези с втората стихосбирка на Марко Видал, са изпратени от него специално за публикацията в F2F TV.
Не пропускайте още:
Всички публикации в категория КНИГИ
Всички публикации в категория ПОЕЗИЯ
Следете Facebook страницата на F2F TV , абонирайте се за youtube канала F2F Studio , който излъчва видеата в блога! А ако желаете да рекламирате свой продукт или събитие чрез текст, аудио или видео, не се колебайте да се свържете с мен на електронна поща: kate@f2fstudio.com
Екатерина Костова, от книгата