За буквите – като дете, което мечтае

Този 24 май посрещам с очакване за нова книга, като дете, което мечтае. Представям си я преди да зная как ще изглежда. Защото съдържанието ѝ изживях много пъти.

Първо – докато пишех всеки един от стиховете си в периода, когато се учех да живея и на испански.

Второ – докато я събирах, препоподреждайки няколко пъти едни стиховторения и оставяйки настрана други, без да спирам да поправям, дописвам, съкращавам и променям напсианото.

Трето – докато я споделях с майка ми – първата ми учителка по четене, писане, краснопис и най-строгият съдник на това, което пиша.

Четвърто – когато се осмелих да я пратя на Божана Апостолова – издателката, с която никога не съм работила, но познавам отпреди да създаде издателството си. С която никога не съм била близка, но винаги съм смятала за олицетворена метафора на съвременната българска книга.

Пето – докато работех с редактора Йордан Велчев – този Данте на балканския характер и майстор в сгъстяването на епоса до стих.

Шесто – докато с Божана разказвахме по малко от себе си в тишината между разговорите ни за цветята в градината ѝ, за котката, която роди, за рошави палачинки и нарязан лук.

Седмо – очаквайки работата на художника по корицата – това извайване на лицето на книжката, което първо ще видиш, когато посегнеш към нея – моята втора стихосбирка и пета книжка.

Честит празник на буквите! С тях може да се пише всичко. Поезия. Проза. Новини. Анализи. Писма. Покани. Похвали. Обиди. Лъжи. Доноси. Закони.

Мисля си, че за това как живеем – с бувките, чрез буквите или заради буквите – основно значение имат семейството и учителите ни. А ние, на колкото и години да сме в момента, колкото и деца да имаме или нямаме, винаги сме синове или дъщери. И ученици. А понякога и деца, които мечтаят.