От “Милост за сянката” струи светлина

Болка, от която струи светлина – това е усещането, което те съпровожда от първия до последния стих в поетичната книга на Ваня Недева “Милост за сянката”. Тя може и да насища поетичното й пространство с тъмни страни, през които лирическата й героиня попада, докато върви през живота си. В него загубата на любимия й е тази огромна тъмнина, която открива, осъзнава и преодолява. А светлината се оказва, че я следва във всеки момент. И я води – ето така:

“ОКОТО НА БУРЯТА е яростно светло“ – казва в стихотворение без име Недева без излишна патетика, след което със същата лекота, сякаш е перце, което лети над любимия й, разказва за неговата изневяра.

„а жената – съвсем като тебе е

двойничка с блузка прилепнала,

колко силно към него прилепнала…“

Поантата на финала е изненадваща на пръв поглед, макар и да е загатната още в началото с „яростно светло“-то око на бурята. Тази ярост, обаче, се е смирила и от нея е изкристализирала мъдростта:

„А с окото на бурята

гледа ги, радва се Господ.“

Това са стихове, в които женското начало не се маскира и не заема поза. Но в него няма амазонска страст, а тихо, разбиращо и всеопрощаващо приемане. Може би затова и най-често срещаните образи в стиховете на Ваня Недва са свързани с природата: ураган (“ураганът не е изцеление”), сняг (“и както пада той изгарящ, всеизцелителен…“), гарван (забележете – той е “великолепен гарван”), море (“в скута ти коленича. Но ме изправяш. И плачеш в краката ми…“)

И ако в реалността тъмното може да става по-тъмно, в поетичния свят на Ваня Недева светлината – като болката – се напластява с всеки стих. Колкото по-светло става, толкова по-голяма е болката. Докато в последното стихотворение, чието име носи и стихосбирката, лирическата героиня вече я няма. Останала е сянката й. И светлината, която струи в посланието:

„Поне нея прегърни

Не иска хляб и вода

и любов

няма да Ти поиска,

Господи!“

И още запомнящи се образи и послания от стиховете на Ваня Недева: “заболява ме чак радостта ми”, “без белегче от обич неумолимото оцеляване”, „силна съм от това, толкова силна, че…падам под тежестта си…“ И най-ключовото за стихосбирката й:

„И нищо, че в ръката гълъб падна –

това е камък, само че с крила.“

Макар „Милост за сянката“ да е дебютна стихосбирка за Ваня Недева, на мен тя ми звучи като затворена страница точно за тази емоцията, от която се е родила книжката. С илюстрациите на Иван Яхнаджиев съм убедена, че ще стигне до читатели, които имат нужда да трансформират своя лична болка в светлина. Аз лично чакам следващите стихове на Ваня Недева, за да се докосна до новите й вдъхновения.