Вестник „Пловдивски университет“ – първият знак за пътя ми

Имам един натрапващ се сън понякога – че закъснявам за изпит в Университета. Тревогата изчезва чак с първата чаша кафе на събуждане. Още търся отговори на въпроса защо този сън продължава да ме преследва десетилетия след дипломирането ми.

Учех „Българска филология“ в онези години, когато само поетите носеха бради, студентите ходеха на бригади, семестрите се заверяваха единствено ако си бил редовен на лекции и упражнения, изпитите се взимаха след четене, страстта към писането се дисциплинираше със срокове в студентския вестник, а редовното присъствие в „Бъчвите“ отваряше прозореца на онова знание за света, което за едно току що завършило гимназия момиче, като мен, познаваше само от литературата. Беше краят на 80-те.

Вятърът на промяната не беше само песен.

Пред широко отворените ни очи Светлозар Игов – тогава още доцент – смесваше като в истински роман лекциите си по славянски литератури и разказите за срещите си с „грозните патета“ на българската поезия, проза и есеистика, които някои от нас мечатеха поне да видят наживо. Литературоведът Огнян Сапарев, чийто размах на мисълта непрекъснато ни провокираше, на изпита ми даде да анализирам първата стихосбирка на все още студента Александър Секулов. Сладкодумният, сякаш сам излязъл от приказка, Владимир Янев като истински маг за миг ни пренасяше от света на детската литература в този на пловдивските поети и писатели! Изисканата и взискателна Клео Протохристова превръщаше часовете си по антична и западно-европейска литература в празник на новите знания и артистичния дух! А асистентът й тогава Младен Влашки, който – съвсем небрежно, но символно – като в пиесите на Ателието му за студентски театър „Проблем 13“ – успяваше да открехне пред нас желязната завеса на смисъла от свободното придвижване от двете страни на Берлинската стена само със сравнения като това, което още помня: “и ние така – кеф ти Хасково, кеф ти – Харманли”.

За тези, които търсехме по-далечни хоризонти, кой да е ВЕФ, настроен на вълните на „Свободна Европа“, макрар и тайно, ни пренасяше без виза и самолетен билет там, където процесите в Източния блок се анализираха без цензура. Чутото често се преразказваше в „Бъчвите“, където джазът звучеше от масата, на която седеше Кольо Карамфилов, а стиховете на Фурнаджиев, Вутимски, Иван Динков, Борис Христов и Коста Павлов се пренасяха от шумната литературна агитка по правата Главна улица и стръмната „Лейди Станфорд“.

Да пишеш поезия за мен в онези години означаваше да искаш да седнеш на една маса с вечността. Нямах подобна смелост. Когато във втори курс спечелих студентския литературен конкурс с разказа си “Хвърчило”, мисля, че освен името ми като победител, вестникът на Пловдивския Университет публикува и него.

Така прекрачих редакцията за първи път.

Главният му редактор тогава беше Емил Стоянов, а първата в живота ми репортерска тема – историята за сградата на Ректората, изпълнена с пребогатото си духовно наследство от колежа „Свети Августин“, познат още като Френски мъжки колеж, за чиято собственост по това време се водеше спор с Униатската църква.

Не знам как бих оценила този репортаж днес, след 30-тина години журналистическа практика. Признавам, че сега съм провокирана да се заровя в архива на вестника, ако се пази, и да го открия. Нямам идея в кой брой бе отпечатан. Нито на колко години тогава е бил вестникът. Но съзнавам, че той не просто е бил първият, в чийто журналистически материал се отбелязва мое литературно постижение, а и първото поле за личната ми първа среща с журналистиката.

И със сигурност знак, че ще продължа с тях по пътя си, разказвайки истории във вестници, телевизии, сайтове, радиа и книги с проза и поезия до днес – вече с 3 романа и една стихосбирка и професионално всекидневие в Радио “Пловдив”. По него, щом чуех сигнала на “Дела и документи” в онзи мой живот на порастване през миналия век знаех, че е време за тръгване: първо към училище, после към Университета.

За да не закъснея.

И да, един от отговорите на въпроса защо сънят ми, че закъснявам за изпит, все още ме преследва, е – за да ме държи будна за житейските изпити.

Честит юбилеен брой 500 на вестник „Пловдивски университет“. На тези, които добавят съдържание, и на всички, които го четат пожелавам: бъдете здрави и будни за своите университети.