Съединение 2020 – имам една мечта

Тази година Пловдив отново е център на тържествата за годишнината от Съединението на България преди 135 септемврийски месеца. И не един държавен мъж и политик ще пристигнат под тепетата. Дали преди да се отправят към трибуната ще отидат сред хората зад загражденията?

Аз не помня президент и министър-председател колко пъти са били заедно на 6-ти септември точно на тази трибуна в Пловдив в последните 30-тина години. Със сигурност не е всеки път. А, според моето разбиране, трябва!

И на сградата, в която заседава българският парламент, пак според мен, е добре да стои надписът “Съединението прави силата” не защото народните избраници трябва да са единни по всички теми, точно обратното. А защото е важно да помнят кога и в чие име е задължително да се обединят.

Така мечтая:

Мотото “Съединени със себе си и собствения интерес” да не движи народните работи в много от институциите. А да води само личните ни дела.

Да можем да се обединяваме не само ако някой постигне световен успех и не само, за да го пришием на колективната ни прнадлежност към България. И когато той не успее, да се обединяваме в подкрепата си за него, а не в детронирането му.

Да не сме готови да презираме младите – защото нямат опит, излизат от клишетата. Или просто защото ние не сме като тях.

Да не превръщаме идейните си различия в оръжие, а да ги използваме като платформа за постигане на по-добър живот. За всички.

Да не се напомпваме срещу различните – защото не искаме да ги разберем. Срещу по-богатите – защото имат повече. Срещу по-бедните – защото събуждат вината ни, че имаме повече. Срещу тези като нас – защото ни напомнят, че сме в средата.

Да не игнорираме другомислещите – защото чуваме само собствената си истина. Да осъзнаем, че тя е различна за всеки.

Защото винаги ще има някой по-млад. По-здрав. По-умен. По-красив. По-успял. По-богат. По-трезвомислещ. Ако не спрем да се измерваме по другите, а не по това, което сме самите ние.

Вчера. Днес. Това, което искаме да бъдем утре. В България – такава, каквато искаме да е не само за децата ни, а и за нас самите. И за родителите ни, ако не сме ги изгубили в годините на оня преход, който не успя да изгради мостове, а само подложи мини.

Мечтая да ги извадим вече от полето на съвременния ни живот. Да ги почистим и сложим в музеите, за да помним, че така изглежда омразата. Която води след себе си само още омраза. И отчаяние сред тези, които просто не я могат.

Да разберем, че шансът е днес. Защото вчера го изпуснахме, а утре ще е късно.

Да повярваме в младите, които виждат по-надалече, защото светът за тях е по-отворен от този, който ние сме имали.

Да ги подкрепим в това стените, които се издигат заради коронавируса, да не могат да затворят кръгозора им. Енергията им най-после да ги изведе отвъд меренето на его. Да ги насочи към територии на науката и духа, за които ние на техни години само четяхме в книгите с научна фантастика.

И най-после да заложим на уменията им да отсяват практичните идеи от идеологическия кич. Да откриват и се доверяват на визионерите. Да се осмеляват да застават на страната им и да са хора наистина на новото хилядолетие.

А в него мечтая Съединението неизбежно да е в името на човечеството и общия ни дом.