Творческата ми 2019-та – от моята до чуждата Пенелопа и нататък
Първата ми книжка, която проф. Светлозар Игов представи преди повече от 20 години, през 2019 излезе отново – този път с негов предговор. “Платното на Пенелопа” – миниатюрен роман, крехък като стъкленица, препълнена с истории… за очакването.
Вместо в Пловдив, представих “Платното на Пенелопа” в Стара Загора, където с помощта на великолепната поетеса, писателка и преводачка от и на испански Виолета Бончева, срещнах чудесни хора. Благодаря им, че приеха в библиотеките си и мои книжки.
Много исках през 2019-та да пътувам още с книжките си и дори бях уговорила посещения в два града, но след като обстоятелствата ги отмениха, реших, че не е време да бързам. Укротих и желанието си да посрещна 50 годишния си рожден ден с нова книга. До идния 9 юни все още ще съм на толкова 🙂
И макар че не издадох своя книга, ходих на премиери на други поети и писатели. Купувах си книгите им. Четях ги. И често се чудех защо толкова малко пишещи споделят радостта от новите книги на своите събратя по перо.
Тази година аз лично открих поезията на Валери Вергилов – дълбока като рана, която колкото повече четях, токова повече усещах като своя. Книгата му “Не си отивам кротък” търсеше “неизгубеното време” от неговото “отиване” и “оставане” извън пределите на страната ни, “завръщане” в чуждия език и “никоганенапускане” на родната реч. Между всичко това – проникване в себе си, дълбаене навътре в смисъла на това кой е – думи, оплетени и оплитащи се в изминалото време, като някакъв тайнствен код, създаден, за да те спаси.
Открих и поезията на Пейчо Кънев – коренно различна от тази на Валери Вергилов, но спонтанна, незахаросана, брутално искрена, като нея. Стихосбирката му “Последната вечеря” ме изненада с “непоетичното” си “меню” – солта и пипера й обаче остават да парят небцето и след като си станал от масата. Чувството е, сякаш си чел роман, а не стихове. Но не си преял със сюжетни обрати и образи, а си останал (почти по дзен) леко гладен и това държи любопитството ти към следващата “вечеря”. И макар че авторът сам я е определил в заглавието си като “последна”, затваряйки страниците й, знаеш, че ако поезията му те покани на масата си отново, ще си съгласен да опиташ отново и от солта, и от пипера й.
И други автори четох. Някои от книгите им представих в блога си. Други оставих да отлежат в сърцето ми. Като “Правек и други времена” на носителката на Нобеловата награда за литература Олга Токарчук.
През 2019-та бях сред “гласовете” на “Орфей” в литературно четене заедно с 13 поети от цял свят, превръщайки срещата си в истински литературен празник благодарение на едноименния пловдивски Международен поетичен фестивал. Участвах и в поетични четения на Дружеството на пловдивските писатели.
В края на годината поетът Стоян Терзиев, който е и журналист, като мен, ме покани като глас за визуализацията на едно негово стихотворение. Колебаех се, защото мисля, че поезията звучи най-добре с гласа на нейния автор. Но заглавието и темата ме спечелиха. И записах “Песен на Пенелопа” от Стоян Терзиев. Ще я чуете и ще ви разкажа за това, което прави Стоян, още в началото на идната година.
И понеже сме още в 2019-та, точно в този момент авторската ми страничка във фейсбук има точно 666 последователи. Заповядайте да разрошим цифрите 🙂
Преди това да обобщя, че между моята първа, разказана в книга, история “Платното на Пенелопа” и чуждото стихотворение за нея, през цялата година продължих да пиша. Повече стихове. По-малко проза.
Не зная има ли смисъл за някого друг. Но за себе си знам, че това е пътят. 2020 идва, за да вървя по него нататък. И вероятно някъде ще срещам приятели на историите, които разказвам. И на стиховете, с които възпитавам чувствата си.
