С крилата на думите

автор: Виолета Бончева

На мнозина братя по перо, както и на мен, понякога са задавали въпроса – кога поетът е себе си – когато се слива със света, който обитава или когато пътешества в световете, за които бленува? Светът, който го провокира със своето монотонно кръжене около насъщните си потребности, несъвършенства и триумфи или когато коленичи пред небесните светила и се сгодява тайно за луната и слънцето?

Когато е влюбен и се кълне във вечността или когато е с разбито сърце и нито една поема не може да побере болката му… Всъщност, поетът винаги е себе си, защото стихиите, на които е подвластен, са перманентни и тотални и той е обречен на тях завинаги.

Какво се случва, когато мечтата на един поет се превърне в реалност и той се озове сред нея?

Тогава листата на случаен фикус заприличват на азбука на извънземни, които пишат по прозрачния лист на въздуха, фикуси, които поетесата Екатерина Костова определя като памет „много преди да се родим и завинаги след смъртта ни.” Дървото се превръща в ствол на огромна хроника, с вечно зелена корона, а часовникът на гарата в Аликанте ритмично отмерва началото на пристигането на надеждите…

Изобщо, когато за пръв път се докоснах до поезията на тази талантлива авторка, бях впечатлена от лекотата, с която тя твори поезия . Прочетох цикъл нейни стихотворения, между които „Памет”, „Остани при себе си”, „Ела във Аликанте през септември”, „Вятър”, „Мълчание” и др., написани и посветени на пребиваването на Екатерина в Испания.

Преведох ги на испански език и те бяха публикувани в чилийския сайт Движение Световни Поети, в което членува и поетесата.

Като истински художник на словото, тя рисува с думи своите чувствени натюрморти и нежни ескизи, с помощта на реалните чудеса, сътворени от Гауди, върху „неочакваните площади на времето”. И самата е един от странниците, които дърветата посрещат, които следват слънцето, дъгата и дъжда. В стиховете й те не са просто физични явления. Те са живи художествени образи, които ни представят атмосферата и живота в Аликанте, на брега на морето.
Поетичната дарба на Костова разтвори пред мен прозорците към един свят, който е построен отвъд формите на строгите дисциплинирани чрез рими стихотворения. Той се разлива като звуците на прекрасна мелодия, нюансирана от внезапните контрапункти на сюжета. Прозвучаха ми като волна песен на пастир, на когото принадлежи Вселената и той преминава през нея, воден от своя възторг, възпявайки я на всеослушание…

Заглавието на стихосбирката, която представя Екатерина Костова, „Думите ме носят”, е най-точно избраното измежду всички възможни, защото думите, като крила на птица, носят енергията, чувствата и настроенията, обладаващи поетесата, докато тя съзерцава живота и пише. Книгата е разделена на четири части: ПОСОКА, ПЪТ, ПРОСТРАНСТВО И СВЕТЛИНА.

Още в първото стихотворение, публикувано в стихосбирката, „Моята вселена”, авторката задава въпроси, чиито отговори ще търсим по-нататък, навътре в творбата: дали животът ни, през който крачим, ще се разпадне без посока, ще останем ли там, където сме родени, ще можем ли да разтоварим болките си, кога ще спрем, преди да се завърнем…

В следващите десет творби от първия раздел ПОСОКА, стиховете са изпълнени с едно трепетно безпокойство, но в същото време поетесата ни внушава и увереност, че „утрото непременно ще е по-мъдро от всички клетви и думи”, че цветята никнат, когато си тръгнат хората, които са ограбили душите ни, че дори виното капе и плаче, когато някой с кални пръсти рови в тях.

Носталгичният тон на стихотворението „Старостта” , е туширан изцяло от усмихнатите строфи на друго едно стихотворение „Настроение”. След неговия прочит се усеща аромат на пресен хляб и пространството се населва със спомени за далечни дни…

Бих определила втората част ПЪТ, като най-лиричната, в сравнение с останалите три. Екатерина Костова е разтворила душата си, тъй както Родопа планина е разтворила прегръдката си за нея, а тя е категорична, че е време да се излезе от гората на заблудите, да се напълнят куфарите със светулки и птичи песни и да се започне живота на чисто. Но за това трябва страховете да се напъхат в раниците и да се вслушаме всички в мълчанието, когато мислите са объркани от вятъра на чувствата…

Неприкрита тъга и носталгия приливат между строфите на стихотворението „Старите майстори”, в което поетесата не скрива болката си по запустелите ниви с изкоренените лозя, сладкия, лепкав сок на напращелия плод, със зърна истински черни перли, по пресъхналите кръчми… Тя, като дете на природата, не може да не възкликне – накъде след пустоша?

Едно от хубавите стихотворения в книгата „Думите ме носят” е „Минзухари през октомври”. „Идеологията на празното и абсолютно изчистено от смисъл настояще”, което влачи след себе си последният сезон от годината, авторката избира да опровергае с едно от най-нежните цветя – минзухара. „Минзухарите в него са опровержение, че е утопия съвършеността на света.”, казва Екатерина. „Те са манипулации на Вселената срещу цикличността на това, което идва и си отива.”

В третата част на книгата, ПРОСТРАНСТВО, водещото стихотворение е озаглавено „По Добри”. Авторката има предвид стихотворението на Добромир Тонев „ГОЛЯМОТО МЪЛЧАНИЕ”:
“Държавата е сюрреалистична
и всеки честен глас е диагноза.
България не е диалогична.
Тук само се кръстосват монолози”.

Стихотворението „По Добри” започва с последната строфа на горния куплет, а по-надолу се усеща песимизмът на поетесата, впримчен в строфи, като: „Отдавна чувствата обесихме, а смисълът изтрихме с гумичка.” „в ремонт е хоризонтът” и най-вече: „ние бяхме”, не е вече „ще бъдем”… Поразителен е финалът на това стихотворение, което завършва така:

„Герои сме във опера без ария,
друг получава в края нашите цветя.
Живеем в нищо повече от България,
умираме в нищо повече от света.”

Тревога и песимизъм се долавяме и в стихотворението „Новият потоп” и провокирани от авторката, си задаваме въпроса – какъв ще бъде този нов потоп, щом МРАЗЕНЕТО е обхванало с пипалата си живота ни, щом посоките на света са само ляво и дясно и само мостът над тях е прав, но малцина тръгват по него…

Искрена болка и разочарование прилива в стихотворението „Няма да съм тук”. Ако има нещо, което може да порази чувствата, това е предателството, фалшивото приятелство – онова, което търси единствено изгодата от близостта. Макар и съкрушена, героинята в това стихотворение не търси подобаващи епитети за така наречените „приятели”. Тя бърза да отлети далеч, за да не литне право в бездната на болката, върху която е поникнало цветче от сълзата й…

Последната част, четвърта, от стихосбирката, наречена СВЕТЛИНА, съдържа седем стихотворения. Част от тях са с посвещение: на сестра ми, на мама, на Юли, на Вики, на Алекс… В тази част на книгата Екатерина Костова е дала максимален простор на чувството, което я води дълго в някои от стихотворенията и го е следвала категорично, докато стигне до една силна и запомняща се поанта. Поемите следват естествения поток от най-фините струи на човешката душа, изпълнена с трепети, след всяко преживяване, при всеки конфликт, породен от реалната действителност.

Минзухарите през октомври

автор: Екатерина Костова

Минзухарите през октомври
са конспирацията на пролетта
срещу вледеняващата идеология
на зимата.

Тя се опитва
да промъкне в домовете ни
облаците на отчаянието;
да сниши хоризонта
на мечтите ни чак дотам,
че да свикнем
да ходим изгърбени,
за да не го губим от поглед.
Чуваш ли тътена, с който
сгромолясва миналото
и го превръща в пепел,
от която няма възкръсване?
Идеологията на празното
и абсолютно изчистено
от смисъл настояще…

Виждам го.
Но опитвам да вникна
в пейзажа на октомври.

Минзухарите в него
са опровержение, че е утопия
съвършеността на света.
Те са манипулацията на Вселената,
укротените й бесове
срещу цикличността
на това, което идва и си отива;
нежният й бунт срещу
статуквото на сезоните;
играта на природата
с въображението
на земята и небето –
без противопоставяне
и без разделение на добро и зло –
абсолютното обезсмисляне на битката.

Октомврийските минзухари!
Време е да превърна в своя
ведрата философия,
с която слънчевите им чашки
пробиват мъглата и се смеят
на неизбежността
на зимата.