Шал за социалния министър

52 годишна жена с биполярно разстройство изплете шал за социалния министър и го изпрати по група от журналисти и представители на министерството, посетила Комплекса за социални услуги “Свети Георги” в Пловдив в края на миналата седмица. Елена Таскова живее от година и четири месеца в Центъра за настаняване от семеен тип на възрастни хора с психични разстройства и деменции – една от най-новите услуги тук. Самата тя е сред първите му обитателки.
“Имам много хубава лекарка, д-р Константинова. И много хубава защитена стая” – казва жената, докато ми позира за снимка с тъмносиния шал.

Изплела го е за три дни, влагайки 400 грама вълнена прежда. Признава, че единствената мисъл, която я е занимавала, докато кръстосва куките, е била за следващото й плетиво.
Заболяването на Елена се отключва през 2004-та. “Нерви и проблеми”, заключва жената. Сякаш премята бримка от предишния си живот наум, за да продължи плетката. “Мъжът ми много ме тормозеше.” Очите й помръкват. Не искам да я потиквам с продължение – ше я заболи. Предпочитам да оставим тази реплика като кръпка в плетивото на този й живот тук и сега.
“Животът тук помага ли ти да оздравееш от болката?” – питам я.
“Да”. – бързо отговаря Елена и ми сочи стаята за готварство. “Много обичам да правя питки, тутманици, да готвя. Ела другия път да те почерпя. И музикотерапията много обичам. Да слушам музика ми е направо любимо”.
“Представяш ли си министъра с твоя шал?” – питам я.
“Да. Ще му топли. Ще изплета още един, но ще е изненада за кого е.” – казва.
До мен е директорът на Компелкса Апостол Делев. “Сигурно за него ще го изплетеш” – предполагам на глас.
Тя само се усмихва. И прехвърля плетката на съвсем нов ред: “Имам две златни деца. Дъщери. Едната е психолог. Другата е редник и има златен медал по стрелба.”
Ако остана още, знам, че ще иска да ме наметне с шала на предишния й живот. Би го направила, за да стопли себе си.  Истината е, че нямам време. Но й обещавам, че ще дойда специално, за да опитам от тутманика й.
“Нали ще ме напишат във вестника?” – с надежда от средата на коридора ме изпраща Елена.
“Аз не работя във вестника, Елена. Но ще напиша за теб” – обещавам й.
Навън, сред идеално поддържаната градинка на Комплекса си давам сметка, че тя е само с три години по-възрастна от мен. Вероятно през 80-те е била добър работник в пловдивската фабрика “Андрей Юруков”, после и в “Деница”. Но, някъде след това животът й се е разнищил. Дали насилието в семейството е подготвяло дълго това разнищване? Кое все още я държи, за да продължи да плете – дъщерите й ли?
Факт е, че прежда има. И мисъл за следващо плетиво.
Което може да стопли някого.
Даже и министър.

P.S. Репортажът, който “улових” по една телевизия от посещението на медиите с групата от социалното министерство в Комплекса, беше за заплатите в социалния сектор. Около 580 лева основна, казва директорът му Апостол Делев и допълва – с толкова пари млади специалисти не могат да бъдат привлечени. От тези, които работят в момента, много са в предпенсионна възраст.

Какво ще стане след пенисонирането им с центровете за настаняване, където живее Елена? С Комплексите като “Свети Георги”?

Иначе дали шалът, изплетен от Елена за министъра, ще влезе в неговия гардероб? Някак… обикновен е, домашен. Ако не го носи той, дано се сети да го подари на някого, който има нужда да му е топло.