Един роман в Димитровград или разказ за райска ябълка, приятели и железен път

Райската ябълка в двора на Градската библиотека в Димитровград е отрупана с плод. Ярко оранжевите ябълки светят между листата като слънца, нарисувани от дете върху платното на есента. Между тях каменната статуя на момиче с книга в ръка допълва пейзажа на спокойствие от друго време, в което няма водопади от новини за кръв, катаклизми и всемирно изтрещяване.

“За първи път ражда толкова плод” – казва Светла, сочейки райската ябълката. Преди три години плачещата върба в двора на библиотеката изсъхнала и станала опасна. Решили да засадят на нейно място друго дръвче, събрали с колегите си пари и го боднали в земята до фонтана. “Вероятно корените му са стигнали до водата, дръпна и порасна, а сега е пълно с плод” – радва му се библиотекарката и разказва, че ремонтът тук е от около година – дограма,  цветни плочи в двора, които напомнят шевица…

“Красиво и много подредено е” – отбелязвам.  “А има ли читатели?”

2000 по картон в библиотеката. Читалнята е широка и светла, компютри с интернет достъп са подредени до прозорците.  Теч от покрива, повдигнал мазилката и нашарил стената с тъмно-сиви и жълти петна от мухъл, е единственият детайл, който нарушава общия пейзаж.

“Не се вижда” – казват жените от читалнята и се усмихват. “Там е работата, че веднага го видях” – отвръщам и с усмивка и аз. Потискам журналистическия си инстинкт да питам за петното. Тук ме е довело не правенето на репортаж, а представянето на книга. Отклонявам и поканата да говоря с микрофон в залата малко по-късно, когато започва представянето ѝ.

Светла се притеснява, въпреки че с публиката очевидно се познават. Аз пък се чувствам като учителка заради подредбата на масите в три редички и насядалите, като в клас,  хора. Точно срещу мен са две ученички – Вики и Сузи. Запознала съм се с тях минутки преди началото на срещата. Другите са на моя възраст, малко по-малки или по-големи. Хора от поколението,  израснало в социализма и отглеждало децата си по време на прехода.

Беше абсолютно демократично да питам искат ли да им прочета нещо от “Свети Никола от залива на подковата”. Питах.  И четох.

Никога не съм сигурна дали, изваден от конктекста, един откъс ще е интересен сам по себе си. Все ми се струва, че е прекалено кратък, за да даде представа за един момент от сюжета. Притеснявам се още и да не подведе публиката, че книгата е само в тона на този откъс. Затова и сега съм избрала различни моменти. Да предзвикват усмивка. Да натъжават. Да оставят въпросителни.

“Тази книга обаче дава отговори” – казва двойната ми съименичка Катя Костова след четенето. Запознаваме се на живо след като години наред сме приятелки в мрежата. Чувствам я близка. В почти двете години на живот в Испания нейните снимки от дома ѝ в гората ми носеха аромата на моята градина. Знае го. И носи със себе си кошничка с цветенца 🙂

Другото ми приятелство, което свързвам с Димитровград, стои срещу мен. С още една цветна кошничка – подготвена от магазина, в който работи. Светлана Атанасова – пъвият човек, който ме посреща още на гарата. До този път сме се виждали в Пловдив, в София, ходили сме заедно във Варна и в Поморие. Но в града, където живее със семейството си, ме посреща за първи път.

Тя е и причината за организацията на място. Преди няколко години ни запозна кампания за създаване на европейски стандарт за грижа за хората с муковисцидоза в България. Разказвахме на колеги от медиите защо е нужен, срещахме се с представители на институциите, организирахме благотворителни инициативи, подкрепяхме лекари в протеста им за достойно заплащане. Факт е, че вече има клинична пътека, макар и както болните твърдят – недофинансирана. Но стандарт все още няма. Няма я и нуждата от него за четирима от болните. Буквално. Защото близките им са се сбогували с тях само в рамките на месец.

В книгата ми едната героиня заболява от туберкулоза. Вирусът на Кох се причинява от бактерия, за която казват, че е “бавен убиец”. “Никой не избира болестите си. Но всеки може да е солидарен с болните” – казвам, докато подготвям да чета откъса от болницата в “Свети Никола…” Затова и част от приходите от продажба на книжките ми тази вечер са в полза на хората с муковисцидоза.

Подписвам 11 автографа.  10 върху “Свети Никола от залива на подковата” и 1 на “Писма под възглавницата”. Светлето съставя протокол, подписваме го пред представители на библиотеката и Катето. По 5 лева от всяка книжка, общо 60. Знам, че са топлийка в купа сено. Но са моят начин да кажа на читателите – ей, хора, можем да направим нещичко малко за другите. Не лошо, добро. Дори само да дадем надежда на някого, да му покажем, че ни е грижа, че го разбираме.

“Искам да видя и у нас хората да вярват, да се усмихват един на друг” – споделя другата Светла, библиотекарката. Преди време е изминала поклоническия път Camino de Santiago в Испания и още е впечатлена, че с набора от малкото думи, които имала на испански, се разбирала с хората.

“Не е важо да знаеш перфектно един език, за да се разбираш – съгласявам се. Ако говориш със сърцето си, ще се разбереш и с чужденец. Обратно, можеш да говориш един и същи език с някого без да стигаш до него или той до теб”.

Часовникът ми говори, че гоня влак. Светла и Катето ме изпращат до гарата, шумно, по момичешки. От прозореца на машината се появява усмихнат машинистът и пита за него ли са цветята, които носим. Отвръщам му с питане дали влакът е за Пловдив. Чува се дори локомотивна свирка. Момичетата и аз си махаме като в черно-белите филми. Във вагона връщам лентата от деня в такта на подрусването на влака. Батерията на телефона ми е съвсем изтощена. Има нещо романтично в това аналогово пътуване през спомена за срещата от днес в града, където библиотеката носи името на Пеньо Пенев. Със сигурност пропускам нещо…

Едно колаче със сирене, типичната димитровградска закуска, с която ме почерпи Светлето, остана неописано. Пропускам и една гара с портрет или дори бюст на Пейо Яворов, на която той е работил като телеграфист. “Нищо, ще го видиш добре следващият път” – казва лекарка, която пътува към своя дом, след като е навестила възрастната си майка.

Другият път…

Не е ли и това животът – възможност да уловиш изпуснатите мигове, да слезеш на някоя гара и да се качиш за някъде отново, да тръгнеш, да се върнеш, да останеш. И пак. Докато райските ябълки цъфтят и връзват плод под слънцето на тази планета, в която сме топлийки.