Да кажа отново “Здравей, България”

Година и девет месеца след средиземноморското приключение на семейството ми, решихме, че е време да се върнем у нас. Всеки, който се е местил няколко пъти поне, е наясно как най-ефективно да се справи с упражнението за стягане на багажа и организация на всички пордробности около заминаването от място, където не просто си минал като турист, а създавал свой свят.

Полезното в практикуването на промени от този тип е освобождаването от излишните неща, които трупаш в ежедневието си без дори да подозираш как бавно и полека те закрепостяват. Защото тежат. Буквално. А за всеки килограм се плаща. Може да го приемете като метафора и тя със сигурност има няколко тълкувания. Но българите в чужбина, които по-често изпращат и получават чанти, куфари и кашони, отколкото писма, най-добре знаят прякото значение и реалната цена.

За времето, в което живеехме “навън”, разбрах от опит, че се разширява “бизнесът” на превозвачите на багажи от всяка европейска страна до България и обратно. И на хора. И със самолет, но и с автобус.

Рейсовете от Португалия през Испания, Франция, Италия, Словения, Хърватска, Сърбия до България съвсем не са само веднъж седмично. И курсовете са винаги пълни, особено през лятото, когато самолетните билети към средиземноморските дестинации са твърде скъпи заради туристическия сезон. Като се примириш, че от точка А до точка Б няма да стигнеш за 3 часа, например, пътуването спира да те смущава. И дори започваш да откриваш чар в това съседите по седалка да опитват да ти разказват живота си. Така, пътувайки за първи път с автобус от Аликанте за София (и май единствена с поставен колан в него), този август определено затвърдих убеждението си – причините да тръгне от България за всеки са различни. И тези да се върне за малко или за постоянно – също.

“Край Димитовград японска фирма отвори завод и като се прибера, веднага ще кандидатствам за работа – казваше ми, докато прекосявахме поредната граница, жена на моя възраст от хасковско село. Последните 15-тина години я бяха отвели в едно малко градче в област Валенсия, където не просто преживявала от селскостопанска работа, а успяла да задели пари и да оправи къщата си в България. Дъщеря й пътуваше с деветгодишния си син на съседната седалка. Когато минавахме край няколко ромски къщи с димящ боклук на двора им в покрайнините на София, обясни кратко на момчето: “Не исках да имаш такъв живот, нито аз и татко ти да го живеем”. Бабата на момченцето – жената, която сега се прибираше с вяра, че ще открие работа в новия завод, беше горда, че докато то ходи на испанско училище, е успяла да го научи на българските букви. Всяко лято, откакто станало ученик, купувала учебници от България и ги носела обратно. Четяла с него, помагала му, защото нямало неделно българско училище в техния район. А дъщеря й допълваше: “Още една година ще поработим в Испания и ще се приберем. Пети клас трябва вече да кара в България малкият”. Не бяха успели да научат испански, защото общували почти само с българи. Така тяхната 15 годишна история в Испания, всъщност, те възприемаха не като шанс за обогатяване с нова култура и език, а като преместване на своята лична България на друго място в света, за да оцелеят. И връщането им беше позициониране обратно там, от където бяха тръгнали. Но вече на по-високо ниво.

Ние също бяхме минали следващо ниво. С поне един език в повече, който макар и да не говорехме отлично, ни служеше достатъчно добре, за да се разбираме с местните хора. Да четем и да пишем. А аз, дори да опитвам да превеждам някои от стиховете и разказите си на испански. Решена съм да не го губя, защото е цял един нов свят. Чиито уроци за бавното живеене и затова “да не се притесняваш” тепърва ще се опитвам да прилагам съзнателно.

Какво още в това тепърва? Нищо, което мога да предвидя на 100 процента. Така, както е и във всяко следващо ниво на приключението, което живея 49 години. Иначе казано – живот.

И да, за да стигнеш до някои решения, е необходимо да попътуваш. Аз трябваше да стигна до Испания, за да поискам да кажа отново “Здравей, България” 🙂