Една година. Продължавам.

Една година. Почти толкова е нужно на едно дете да проходи. Още поне две, за да проговори горе-долу добре. Колко време му трябва на един възрастен, за да проходи и проговори сигурно в страна, различна от неговата? Всеки, който живее извън България, има свой отговор. И свои причини зад него.

В моята една година извън България научих, че липсата на достатъчно богат речник и свобода да се изразяваш не значи, че се разбираш по-лошо с хората. Напротив – можеш да говориш един и същи език с някого и да го усещаш като от друга планета.

И още – че спъването и падането на позната земя боли повече, отколкото на чужда. А тичането съвсем няма да те заведе по-бързо там, където искаш да стигнеш. Научих още колко тежи един живот. И колко може да струва истината.  Кога трябва да слезеш по стълбата. И къде знаеш, че ще те изведе волята.

Една година, в която станах по-богата с цял един нов град, нов език, нови предизвикателства. С удивителни хора, които не бих срещнала, ако не бях тръгнала.

С една новела,  със стихове като за почти цяла нова стихосбирка, с първи разказ, написан на испански, с цял клас  прекрасни деца, които уча на българските букви, с открития  какво мога да творя  с ръце и въображение, с първото наше местенце, в което истински да радваме хората с това, което правим.

И с осъзнаването, че за хората, които обичаш, разстоянията са толкова дълги, колкото паузата между ударите на сърцето ти. 

Продължавам 🙂