Сближаване с центъра на Европа – едно дистанционно интервю с журналиста Ралица Ковачева за книгата й
Mоже ли в България да има европейски заплати и европейски стандарти, без хората в страната да се интересуват какво се случва с Европейския съюз и защо? Ако за първи път се сблъсквате с този въпрос – „Център и периферия на европеизираните публични сфери” от журналистката Ралица Ковачева е именно за вас, казват от издателство Сиела, под чийто знак излиза книгата й като доктор по журналистика. От нея ще разберете що е то европеизация, кои са ключовите етапи в процеса на европейската интеграция, основните теории, школи и подходи, каква е ролята на медиите в европеизираните публични сфери.
И защото Ралица е от запомнящите се с интелекта си водещи още от БНТ – и още повече защото темите, върху които е провела проучване, мисля, че ни засягат и като общество, но и като личности – се свързах с нея за едно дистанционно интервю за сближаването на всеки от нас с Европа. И да, струва си да прочетете докрай – в него липсва реактивността на интервюто лице в лице, което дава възможност да зададеш въпрос, свързан с предходния отговор, или да мотивираш ествеството на своето питане, но пък има анализ, който също като Ралица, смятам, че е от журналистическите жанрове, за които всички губим, че са сред изчезващите.
Е.К. – Защо реши да изследваш “публичните сфери” в момент, когато различни процеси в Европа започнаха да я разцентрират?
Ралица Ковачева – Първата провокация да започна подобно изследване дойде от журналистическата ми работа. Вече повече от седем години отделям особено внимание на темите, свързани с ЕС. И неизбежно ми направи впечатление, че има множество въпроси, които или изобщо не достигат до българската публика, или се отразяват бегло, непълно, дори погрешно. Тогава реших, че журналистическите ми наблюдения могат да са полезни в едно научно изследване, което да се опита не просто да опише картината, но и да потърси обяснението и да предложи ако не решения, поне идеи. Една от задачите, които си поставям в изследването, е да отговоря на въпроса дали работата на журналистите по европейски теми и мястото им в българските медии може да обясни публичния образ на България като незначителен член на ЕС и самооценката на българските граждани като недотам европейски граждани. Моят отговор е да, може – няма начин ако отразяването на европейските теми е спорадично, повърхностно, често дори манипулативно и спекулативно, българските граждани да са информирани какво се случва и да имат представа как България участва в процесите. Оттам и представата, че „Брюксел“ казва, наказва, дава или не дава. Разбира се, България не е изключение в този смисъл и основната причина за това е политическият дискурс – националните политици са основни говорители в медиите и техните изказвания определят дали и какво се говори за ЕС и българското членство в него. Изхождам от концепцията на Хабермас за европейската публична сфера, която е крайъгълен камък в изследванията и се вписвам в групата изследователи, които предпочитат да не влизат в споровете защо не може да има европейска публична сфера (поради липсата на общ европейски език, народ или медии) и как да има, а предпочитат да се съсредоточат върху реално случващите се процеси, а това именно е процесът на европеизация в медиите.
Е.К. – Поставяш и търсиш отговор на въпроса що е то европеизация. Е, що е то?
Ралица Ковачева – Процесът на европеизация означава европейските проблеми да се обсъждат едновременно в различни национални публични сфери, като въпроси от общ интерес и с участието на други европейци. Затова и измерването на процеса на европеизация включва темите, по които се говори, основните говорители, позиции и рамки, в които се поставят обсъжданите въпроси. Моето изследване, обаче, отива по-далеч: аз допускам, че по аналогия с процеса на диференцирана интеграция, която се очертава като основен модус на функционирането на ЕС, по отношение на европеизацията на публичните сфери можем да говорим за сходен процес на диференцирана европеизация – европеизация на две (или повече) скорости и оформяне на център и периферия.
Изследванията показват, че процесът на европеизация на националните публични сфери в ЕС е силно неравен и се открояват „силни“ и „слаби“ държави – говори се за дискурсивно влиятелното ядро от държави (Великобритания, Германия и Франция). Можем да опишем дискурсивното ядро като (про)активно, определящо дневния ред, налагащо послания (образи, модели, рамки), със силен глас и влияние върху процеса на взимане на решения. Следователно, можем да говорим и за наличие на периферия, която е пасивна (реактивна), възприемаща дневния ред, „копираща“ послания (образи, модели, рамки), тиха и без възможност за влияние върху процеса на взимане на решения. Ако приемем, че процесът на европеизация на публичните сфери води ако не до включване в ядрото от дискурсивно влиятелни страни, поне до приближаване към него, можем да определим обратния процес – на отдалечаването от ядрото в резултат на намаляващо или липсващо дискурсивно влияние като процес на периферизация.
За да проверя хипотезата си за периферизация на българската публична сфера по отношение на дискурсивно влиятелното ядро, проведох емпирично изследване в рамките на пет месеца, в периода февруари – юни 2014 година (през май същата година имаше избори за Европейски парламент). Изследването обхваща осем медии – четири български и четири британски (24chasa.bg, Trud.bg, Segabg.com. Dnevnik.bg, The Telegraph, The Guardian, The Independent, Mail Online). Изборът именно на Великобритания като обект на сравнението не е случаен – независимо от статута си на „особен случай“ по отношение на европеизацията на публичните сфери, страната е част от дискурсивно влиятелното ядро от държави в ЕС. В този смисъл, ако ще мерим къде спрямо „центъра“ се намира България, няма нищо по-логично от това да поставим именно Великобритания като център, спрямо който да търсим собствената си степен на отдалеченост. В светлината на Брекзит, изследването дава много храна за размисъл дали наистина резултатът от референдума е бил непредвидим и защо именно този път, за разлика от друг път, антиевропейските тези оказаха по-голямо влияние върху политическите решения и вота на гражданите.
Изследването прави няколко извода за медийното отразяване на европейски въпроси в наблюдаваните медии, от които съдим за процес на периферизация на българската публична сфера:
– Слаба видимост на европейските теми (като количество, но най-вече като качество на информацията);
– Ниска степен на представеност на европейския дневен ред (обсъждани теми и проблеми);
– Висока степен на представеност на националните институционални говорители, в чийто политически изказвания европейските теми отсъстват или присъстват плакатно. Европейските представители са представени неравнопоставено спрямо националните. Граждански актьори почти липсват.
– Ниско ниво на вътрешен плурализъм (представеност на множество различни перспективи, мнения, позиции, в т.ч. редакционни в отделните медии);
– Отсъствие на европейска перспектива (въпросите не се поставят като засягащи „нас като общност от европейци”);
– Неприлагане на европейските медийни правила и добри практики: влиянието на платеното отразяване на партийните кампании върху редакционното съдържание, невинаги и неотчетливото обозначаване на платеното съдържание и по-общо, проблемите със собствеността на медиите, редакционната независимост, саморегулацията.
Е. К – Защо, според теб, 10 години след като официално сме чат от ЕС, все още се питаме как да ги стигнем европейците – по отношение на здравеопазване, храна, правосъдие? За трудови отношения и заплащане дори не отварям и дума, защото зададена така, темата би третирала доста опростенчески финансово-икономическата ни среда.
Ралица Ковачева – Да започнем от въпроса – той е погрешно поставен и съответно носи погрешни очаквания и генерира разочарования. Целият публичен дискурс още отпреди влизането на България в ЕС е изграден върху очакването за магическа промяна в резултат на членството. ЕС беше представян като могъща сила, която ще промени всичко, което ние сами не можем – ще ни даде високи заплати, ще ни оправи съдебната система, ще изкорени корупцията. А всички тези области, които са изброени във въпроса, не са част от компетентността на ЕС, те са изцяло в национална власт, така че ако някой трябва да бъде държан отговорен защо е обещавал нещо, което не е изпълнил, това са националните партии и политици. Затова и моето изследване, както и други европейски изследвания, показват политическия дискурс като основен проблем в отразяването на европейските теми – това, което политиците казват или не казват, както и начина, по който го казват.
Често медиите дори не си правят труда да проверят дали това, което политиците говорят, е фактологически вярно – например, по темата за санкциите срещу Русия се изговориха откровени неистини и спекулации. И това не е проблем само на отразяването на европейски теми – ние забравихме съществуването на цели жанрове, в името на евтината и бърза „журналистика на говоренето“ – някой казва нещо по телевизията, тиражира се, друг му отговаря и така се завърта един вихър от изказвания. А анализите, коментарите, позициите – тях просто ги няма и това категорично се показва от моето изследване. И нямам предвид това, което аз наричам „журналистика на личното мнение“ – изказвания в стил „харесва ми, не ми харесва“ – имам предвид анализи и коментари, основани на проучване, факти, критично мислене и честни позиции.
В момента тече обсъждането на „Бялата книга за бъдещето на Европа“ – всичко, което се чува от политиците, са лозунги и заучени фрази. Куха декларативност лъха от изявленията „Ние сме против Европа на две скорости“ и хората усещат това – те може и да не знаят какво точно значи, но виждат, че политиците не са особено развълнувани от темата, че нямат собствени мисли по въпроса и следователно – темата не ни засяга. А от нас като европейски граждани се очаква, по думите на Жан-Клод Юнкер, да обсъдим и да изберем сценария за развитието на ЕС- как да стане това, на фона на хроничния дефицит от точна информация и честни мнения по всякакви въпроси, свързани с ЕС и българското членство в него.
Е.К. – Как очакваш да се приеме книгата ти в среда, в която у нас не е метафора “профанизирането” на публичните професии, които би трябвало да имат най-сериозен интерес от нея?
Ралица Ковачева – Очаквам и най-вече се надявам интерес към нея да проявят политиците и журналистите, студентите, изследователите. Опитала съм се да бъда много честна спрямо колегите журналисти – критиката в изследването ми не е към отделните журналисти, а към отделни подходи, използвани от медиите. Например, изкривяването в отразяването на европейските теми в две от медиите, което идва от платеното отразяване на предизборните кампании – освен, че има грубо смесване на платено с редакционно съдържание, аудиторията получава само позициите на една определена партия, другите просто липсват. Това е проблем, при това не само що се отнася до европейските теми. Отразяването на ЕС като класическа международна тема също е проблем – да, по-добре да има поне новини за и от ЕС от „Ройтерс“, отколкото никакви, но когато липсва българската перспектива, когато българската публика не разбира защо и как нещо я засяга, няма как да очакваме да се интересува от него. Но и в политическия дискурс, независимо от лозунгите в предизборните кампании, преобладава внушението, че ЕС е външна политика за България, външна сила, която се намесва, диктува, решава и когато слушаме, дава пари.
Е.К. – И ако, както посочваш в изследването си, българите като повечето европейци, изграждат в съзнанието си образа на Европа основно чрез медиите, не трябва ли според теб да има тотално променена политика по отношение на новините и документалистиката у нас? Виждаш ли воля практически да се случи или по-скоро – кога би било възможно?
Ралица Ковачева – Младежите, които се възползват от програмата „Еразъм“, например, са облагодетелствани да видят Европа с очите си и сами да направят изводите си. Но повече от европейци наистина формират представите и мненията си за ЕС от медиите. Още повече, че има ясна разлика в мненията на хората за Европа и за Европейския съюз – Европа се възприема като ценност, като естествено място за нас в исторически и цивилизационен смисъл, докато ЕС има доста по-противоречив образ, натоварен с негативни конотации (бюрократичен, безличен, отнемащ суверенитет, работещ за елитите). И това е валидно за всички национални публични сфери в ЕС, макар и в различна степен. Медиите следват тази схема и затвърждават този образ на Съюза. Нещо повече, те удобно твърдят, че европейските теми са безинтересни, не са секси, не са продаваеми и следователно, няма смисъл да им обръщаме внимание. Аз така и не разбрах на какво основание се правят подобни заключения, след като никой у нас не прави изследвания на аудиторията, за да каже какво наистина я интересува. Защото има и друга гледна точка – публиката може и да иска да разбере повече по определени теми, но не е удовлетворена от качеството, което получава от медиите.
Но трябва да имаме предвид, че медиите, освен всички функции, с които основателно или не ги натоварваме, са търговски предприятия – те трябва да функционират на пазара и да оцеляват в едни трудни времена. Разбира се, има обществени медии, където нещата са по-различни, но като цяло конкуренцията оказва натиск в посока таблоидизация, включително и върху новините и публицистиката. Медиите не съществуват във вакуум, те не могат да се разглеждат отделно от социалните, политическите и икономическите условия и процеси в държавата. Няма как всичко да не ни е наред, само медиите да са образцови. Журналистите работят в изключително трудни условия – на натиск, на несигурност, на безперспективност. Работодателите не са склонни да плащат на хора със знания и опит, а предпочитат да наемат евтино млади хора, често без необходимото образование, които в редакционната мелачка няма кой и няма кога да ги научи на каквото и да било. И казвам това от позицията на човек, който от 20 години работи в медиите, не на изследовател и теоретик.
Поради всички тези причини много внимавам с предписанията и размахването на пръст. Изследването ми не дава рецепти, а се опитва да даде на журналистите идеи, с ясното съзнание, че това няма да промени коренно, нито бързо, медийната среда. Но има неща, които все пак можем да направим и които се отнасят не само до отразяването на европейски теми. Например, критичното отношение – проверка на информацията, на твърденията, изнасяне на съответните факти, оспорване на неверни твърдения, дори когато (а защо не особено тогава) са направени от политици. Задаването на въпроси – щом политиците не говорят по определен въпрос, защо да не ги попитаме? Отговарят шаблонно? Да задълбаем, да питаме по-конкретно. Често зад шаблоните се крие незнание или неискреност – публиката трябва да разбере това. Но за да питаме, най-напред трябва да знаем. Трудността да се следят европейските теми (наред с всичко друго) идва от изобилието от информация, сложността на проблематиката, която често изисква специализирани познания, липсата на време и огромната натовареност на журналистите, които трябва да произведат бързо и евтино колкото се може повече „продукти“.
Друг огромен проблем са източниците, които медиите ползват и проверката на информациите – редовно се занимавам да опровергавам медийни измислици, последният път беше по темата за ваксините и измислената новина, че Швеция е отменила задължителните ваксини. Често подобни „новини“ са целенасочен продукт на антиевропейската пропаганда, затова е удивителна лекотата, с която се тиражират в медиите, не винаги само в маргинални анонимни сайтове. Историите как ЕС ни отнема розовия домат, православната религия или малката ракия не са безобидни – те създават необходимата хранителна среда, в която покълват антиевропейските настроения. Далеч съм от мисълта, че за ЕС трябва да се говори или добро, или нищо, напротив – твърдо вярвам, че противопоставянето на различни мнения, споровете, дебатите са истинското противодействие на популизма, защото той печели именно от отказа на мейнстрийм партиите да назовават нещата с истинските им имена и да се обърнат към реалните проблеми на хората. Но твърдя, че за да има критика, най-напред има знание и разбиране, всичко друго е плюене и опит за трупане на лесна популярност.
И нещо много важно, което журналистите и медиите могат да правят и което според мен е огромна липса в нашите медии – да отразяват проблемите и дебатите в други страни от ЕС. Защото всъщност ние, европейците, наистина обсъждаме едни и същи неща, наистина имаме общи проблеми и често – общо разбиране за тях, само че хората не знаят това. Докато правех моето изследване през 2014-а година установих, че британските медии поставят вътрешнополитическото противопоставяне не просто в контекста на ЕС, а в контекста на глобалното противопоставяне срещу елитите, на нуждата от промяна в политическата система, която отразява новите реалности, на нуждата да бъде отчетен гласът на т.нар. губещи от глобализацията. В България по това време отекваха още протестите от 2013-а и имаше благодатна почва да се разгърне подобен дискурс в медиите, но това не се случи. Дебатите си останаха на ниво ще отидат ли Пеевски и Станишев в Европейския парламент и какво ще стане с правителството на Орешарски.
Във Великобритания темата за членството в ЕС традиционно присъства силно в публичните дебати и е обект на остро политическо противопоставяне. У нас това не е така, което според мен е парадоксално – нима нямаме какво да обсъждаме, нима сме съумели да се възползваме максимално от членството си в ЕС, нима ползите са почувствани от всички български граждани?! Мантрите „за нас членството в ЕС не подлежи на обсъждане“ никак не са полезни, а по-скоро вкарват темата в руслото на политическата коректност, от което печелят популистите и демагозите.
Изобщо, търсенето на сюжети в другите европейски страни, разказването за проблеми и ситуации, сходни с нашите, ще ни покаже не просто, че не сме само ние (усещане, което българските медии често създават), но и ще ни даде друга перспектива в обсъждането на нашите си, родни тревоги. Това обаче, изисква много труд, авторски труд, подплатен със знания и опит, а той е скъп или поне би трябвало да е. За съжаление виждам много колеги от моето поколение, които са принудени да изберат съвсем различно поприще, защото медиите не могат или не искат да си позволят да им плащат достойна цена за труда. Разбира се, има и такива, които все още се борят и търсят начин да си вършат работата честно и качествено. Но нашата професия е такава, че е трудно отделните личности и отделните усилия да променят общата картина. От друга страна, ако нещо все пак се променя за добро у нас, то сякаш е на принципа на „белите лястовици“ – в резултат на усилията на отделни хора, които имат визия, смелост и чест. Затова всеки от нас е важен, усилията ни, битките ни, колкото и да ни се виждат дребни на общия фон, си струват.
