6 стихотворения от миналото ми лято

Пазя миналото лято като раковина в съзнанието си – събрала всички звуци на живота ми до този момент и готова да ме потопи в тях винаги, когато я допра до ухото си.  И защото след пика на Персеидите вчера, днес Меркурий влиза в ретроградния си период, спирам за миг и се връщам към “морето” на онези емоции, които не успяха да ме удавят, а родиха стихове.  Те са събрани в книжката ми “Думите ме носят”, която този април излезе под знака на Издателство “Буквите” и може да се поръча онлайн, но днес ще споделя  шест от стихотворенията си тук:

ОЧАКВАНЕ

Не можеш да се отделиш от бреговете
на морето!
Толкова години
опитваш се да бъдеш друга –
студена, недостъпна, неприветлива…
Но щом го видиш сутрин
как събужда силата си
и спокойствието едновременно –
разцъфваш без значение
дали те е опустошило с безразличие
преди това.
Така ли чака вечната съпруга
откривателя
на нови светове,
докато връщането у дома за него
е само миг докосване по прилив?

ДАЛИ Е СИНЬО ЛЯТОТО

Дали е синьо лятото,
дали е синьо?
Когато черно слънцето изгрява
във очите ти,
а падащата ниско над небето
луна
е бяла, тъй както бяла е
ракията,
според един поет –
забравен между страниците
на стихосбирките
и на учебниците
за бъдещи учители
по български живот…

СЕЗОН НА МЕЧТИТЕ

По стъпките на лятото
отдавна спряхме да вървим…
В страната ни, засипана от зими
във преспи на омраза се загубваме
все повече.
Не можем да извикаме за помощ,
защото студ сковава
гласните ни струни
и те са ледени висулки,
с които можеш да порежеш някого,
aко не дойде пролетта,
която да ги стопли и да ги стопи,
а после да ги оцвети във огнено
една неземно пъстра есен
и да им върне онова звучене
на четири годишни времена…
Когато върнем думите,
с които да рисуваме живота си
без злоба, завист и омраза –
ще можем да открием и следите
на своите мечти.
А те са лято,
без значение
какъв сезон е!…

СЪН

Изморих се
да правя планове,
да бъда позитивна,
да откривам доброто
и да разказвам за него.
Защото
всеки план е като кула от кибритени клечки
и дори само едно дихание –
непремерено, по-емоционално някак си,
на въздишка или на почуда,
я събаря, сякаш никога не е била построена
и дори пак да я подредиш,
ще знаеш, че случайността е по-силна от нея.
И още, защото
позитивизмът е изкривено огледало,
в което не искаме да виждаме браздите
по идеално изгладените ни дигитални лица,
а звукът от всекидневните малки убийства,
които правим с думите си или
от които самите ние падаме в трапа им –
е заключен зад рамка
и нямаме никакъв
шанс да го чуем…
Но тях ги има – и браздите, и шума,
и срутената кула.

И понеже с изгрева нищо от тях не изчезва,
събудено от само себе си по-мъдро,
а напротив – става по-ясно:
за виждане, за слушане, за усещане –
как да откривам доброто
и да разказвам за него,
щом самата аз съм изтъкана от болка,
от противоречие, от несигурност…
Изморена съм.
Искам поне като затворя очи
да сънувам, че живея простичко.

ПОСЛЕДНО ЛЯТО В РОДОПИТЕ

Разпродаваме този живот!
Стига повече сме се крили в гората
на заблудата, че сме в приказка.
Виж, пожълтя и изсъхна тревата
в това лято на истини.

Прах и пепел са всички пътеки,
по които тичахме през годините,
нарамили чужди истории.
Зад завоя на хълма и римите
на младостта ни се скриха с мотора си.

Чуй, децата ни скоро ще спрягат
с други хора своето щастие.
А дръвчетата пак ще раждат ябълки.
Kаквото било е, тук отново ще расне.
Но за нас ще е тихо и тягостно.

Хайде, хлопвай вратата – грабни само куфара,
мое лято, последно в Родопите –
напълни го с птича песен и със светулки!
Искам пак да бъдем двойка без опит –
ти младоженецът, а аз – булката.

И да започнем отново на чисто
да изграждаме дом от мечтите си –
нали знаеш какви семенца сме посяли?
Ще поникнат в двора на есента ни. Ще се разлистят.
A през зимата ще разцъфтят в бяло!

МЪЛЧАНИЕ

Когато думите са си отишли,
а мислите са облаци,
объркани
от вятъра
на чувствата –
ту нежен като утринно докосване,
ту бурен, сякаш сто реки
решил е да подгони
по камъните стръмни
на следобеда –
не се опитвай да говориш.
Вслушай се
във собственото си мълчание
и вечерта
във него потопи я цялата.
Тъй тъмносиньо
може би е празното
съзнание –
като вселена,
притихнала
преди взрива
на ново раждане!

стихотворения: Екатерина Костова

снимки: Юлиан Георгиев