За моите срещи с Вазов, 167 години след неговото рождение

Първата ми среща с името на Иван Вазов беше, разбира се, в първи клас, когато преди още да знаем какво значат глаголите „любя, тача и милея“, нито пък какво е да обичаш България, рецитирах със съучениците си наиузст: Аз съм българче! Една година по-късно спечелих бурни аплодисменти, съпроводени със сълзи, както и първо място на градския конкурс за художествено слово със стихотворението „Възпоминания от Батак“. Още помня началото и някои от най-силните моменти в него. Майка ми още разказва колко малка съм изглеждала на голямата сцена, разказвайки в стихове, историята на онова безименно хлапе от Батак, пред чиито поглед са съсечени и майка му, и баща му.  Другото не разбирах. И не ми трябваше.

После, вече в по-големите класове, признавам, че не проумявах докрай Радините вълнения от „Под игото“, нито героизма на Бойчо Огнянов. И до днес съм убедена, че рано се учи Вазов в българското училище, когато още децата не са готови да проумеят нито обратите в една лична история, нито тези в историята на страната ни.

В университета, когато избрах да уча литертура, вече можех да чета Вазов истински – тогава дори успях да обикна неговите чичовци и чистата му любовна лирика с ухание на цъфнал люляк. Препрочитайки „Под игото“, направих и личното си преоткриване на лудия Мунчо, както и онзи финал на романа, с който, струва ми се, трябва да започва всяка страница на българските промени през 20 и 21 век. Ще си позволя да ви го припомня – „Тоя луд беше единственият човек, който се осмели да протестира.“

И ще спра.

Но моите лични срещи с Вазов ще продължават. 167 години след неговото рождение, ние, българите, където и да сме по света, ще откриваме думите му отново. Понякога с радост, друг път – с тъга. Но винаги ще се чувстваме в тях като у дома си. Където знаеш, че винаги те чака възглавница, на която да заспиш най-безпаметно. Или под която да намериш писмо до себе си.