Кое може да обърне един живот наопаки?

Кое може да обърне един живот наопаки? Ще ви кажа за моя – една раница и самолетен билет. Когато преди година я купих, за да пътувам с възможно най-лекия си багаж до Аликанте, изобщо не си представях, че година по-късно ще виси на закачалка в жилището в същия град, което е дом на семейството ми вече половин година. Но да не избързвам толкова. Впрочем, да не бързам е едно от първите неща, които научих в Испания.

По времето, когато раницата все още беше нова и току що напълнена с летни дрехи и принадлежности, билетът от нискотарифната WizzAir и няколко цветни разпечатки от Trip Advisor ни заведе в апартамента на Пако – един усмихнат испанец, с когото успях да пробвам наученото в курсовете по испански при красивата Мария от Scripta година по-рано.

Пътуването беше подарък за рождения ми ден от Юли – човекът, без когото не мога да си представя последните 18 години – така изглежда в цифри животът ни заедно. Извън цифрите са няколко романа.

И досега се питам кое точно ме омагьоса в Аликанте. Цветовете му? Усмихнатите хора? Морето? Огромните фикуси? Крепостта Санта Барбара? Или всичко заедно? Ще ми трябва още време, за да разбера. Знам само, че беше емоция, която ми върна поезията. Така, след като 25 години не бях писала в рима, едно утро в Аликанте роди първия стих от поемата:

Ела във Аликанте

„Ще бъда в Аликанте през септември“

Ирен Чанкова

Ела във Аликанте през септември –

макар че никой тук не те очаква,

a бялата луна над Санта Барбара

огрява пясъка чак до Табарка.

Защо подпалва светлината тази блудница,

когато всички спят, дори ключарите?

И даже от града заминал е

последният потомък на палача…

Какво ли търсят гларусите – върху всяка бойница

накацали и викащи във тъмното?

Война ли пророкуват? Или споменът

за някаква любов държи ги будни?

Дали крилете им са толкоз бели,

защото господарят им не може

да ги помилва и нахрани със трохите

от пиршествата на историята…

Къде ли се отдръпнаха стрелците?

Защо сама е крепостта – като девица?

И ако можеш да приспиш под фикуса

честта си, вместо да нахлузиш ризница –

ще го направиш ли? Кажи ми, рицарю.

Чие спасение ще избереш да следваш –

на срутили се като смисъл принципи

или на себе си, опълчен срещу всичко?

Не питай нищо, ако през септември

си в Аликанте – ей така, заради отлива.

Пусни със него да отплава времето,

и някъде напред да пусне котва –

под бляскавия обръч на светицата,

наречен ореол… О, Санта Барбара,

салют! Луната се съблича.

И пада в изгрева за сутрешното си зачатие.

Ела във Аликанте през септември

Постой за кратко. Или остани завинаги.

Домът е там, където времето

се спира, докато не се усмихнеш.

Този вид стихотворението доби много по-късно. Когато с Юли решихме, че е време за нов старт в живота ни – на писта в чужда страна. В града, в който за първи път дойдох с една раница и самолетен билет.

Разбира се, причината за рестарта съвсем не е нито раницата, нито билета. Но понякога нещо толкова обикновено, като тях, се оказва най-необикновения знак за пътя ти. Трябва само да го разпознаеш. Да му се довериш. И да изстрадаш всичко, което промяната ще ти отнеме. За да отвориш пространство за това, което ще ти донесе.

Гмурвам се в белотата. И съм готова да му кажа – здравей 🙂

Започвам 49 и съм всичко, което ми предстои…
ЕК

снимки: Юлиан Георгиев