Никой не може да утепа вук на голе руке!
гост автор: Димитър Цонев
С „Вълци“ започна за мен тазгодишното издание на Сцена на кръстопът. Не с „Възвишение“ или с „Турбуленции“. Защото „Възвишение“ вече съм гледал и не харесах тогава и нямаше какво да се е променило дотолкова, че да го харесам сега – времето за добро първо впечатление е едно и то отмина. „Турбуленции“ пък е нов прочит на текстове от Камен Донев, които преди години се играха на сцената на пловдивския театър под името „Инструкции за оцеляване при извънредни ситуации“ (със специалното участие на Тодор Колев). Затова започнах с „Вълци“, без колебания.
„Вълци“ е постановка на Диана Добрева по „Трънски разкази “ от Петър Делчев, адаптирани за сцена от Александър Секулов. Диана Добрева за първи път поставя съвременен български автор. Прави го в Пловдив – за причините можем само да гадаем.
Извива се вълчи вой, осветлението в залата угасва, завесата се вдига и представлението започва. И още с първата картина получавам онова, заради което бях избрал да гледам представлението – театърът на Диана Добрева с всичките му характерни особености. С почерк, който не можеш да объркаш. Облягам се удобно назад в креслото и поемам магията на театъра. Някъде отзад, в самия край на полезрението ми, усещам как разни хора напускат залата – било защото не разбират театъра, който Диана Добрева ни поднася, било заради неразбиране на текста, тъй красиво написан на автентичен трънски диалект. Което и да е от двете, е неоправдано – „Трънски разкази“ ги има дори онлайн за свободно четене, а това не е първата постановка на Диана Добрева. Театралният зрител трябва да пристъпва в салона с поне малко познание, „с написано домашно“, както се казва, и да знае какво да очаква. Защото с „Трънски разкази“ Петър Делчев подхожда с уважение към интелигентността на читателя, без да обяснява всичко. Диана Добрева – също подхожда по този начин с „Вълци“.
Музикалната картина (Петя Диманова) създава усещане за студена зимна нощ, някъде в нищото. С всеки вой на вълците потръпваш инстинктивно. Усещаш ги някак близо, някак близки. Защото „Вълци“ е представление за отчуждаването между хората, за озлобяването и за загубата на пътя към Бог. Озлобеният човек заменя вярата в бога с нещо друго. С ракия.
Чудесно разпределение, чудесно разделение на млади и стари, един открояващ се Симеон Алексиев като мъдреца на селото, загубило се в нищото, село, загубило вярата си.
Няма как да не направи впечатление играта на Иван Костадинов (поп Никодим) – централна роля в представлението. Роля, изпълнена брилянтно от непрофесионален актьор, нощен пазач в театъра. Поп Никодим е чужд на селото. Тук свои са само вълците и ракията. Достойно и пълноценно партньорство с останалите артисти.
Чудесна (малка, но превързходна) е ролята и на Ивана Папазова – овдовялата жена предизвика аплауз с последните думи на силния си монолог.
Всички актьори играят на гротескната някак сценография на Петър Митев. Музикалната картина на Петя Диманова на моменти ми идваше малко в повече, но като цяло добре обрисуваше и допълваше случващото се на сцената.
Изключително цялостно и завършено представление – във всеки детайл. Щом премиерното представление мина отлично, с прекрасна динамика, чудесна актьорска игра и добро приемане от публиката, с времето всичко това ще става още по-добро. А когато представлението „улегне“, когато се изиграе още 1-2 пъти и набере скорост, ще се е превърнало в разкошен спектакъл, който си заслужава да се гледа повече от веднъж. За да се поучим. Да се пречистим. От комплексите, страховете и подозренията.
„Вълци“ е своеобразния финал на трилогията български текстове, поставени в Пловдивския театър – за живота без свобода („Възвишение“), за живота без история („Сестри Палавееви“) и за живота без Бог („Вълци“).
Повече няма да ходя на постановка с този режисьор. Жената не става за режисьор. Това беше една пълна каша, но за сметка на това с ПРЕТЕНЦИИ. Правилно излизаха много хора. Останах до края само за да видя ще има ли поне зрънце стойност тази боза, но безсмислието продължи до края.