Честит първи учебен ден, Бел Ами

Скъпи Бел Ами,

не знам защо искаше да отидеш на дуел, някак ми се разми повода, заради който предизвика съперника си с бяла кърпа – така, както е повелявал законът на честта някога. Снощи на “Сцена на кръстопът” в Пловдив, където останах без дъх от блестящата режисьорска постановка на Бина Харалампиева и магнетичните превъплъщения на актьорския екип на Малък градски театър “Зад канала” София, ми се изплъзна точно това. Но след цяла една нощ на закръглена луна и ден на честитки за първия училищен звънец през тази учебна година разбрах, че поводът няма толкова голямо значение. Защото зная причината. Нали помниш, Бел Ами, за какво говоря – за дуела. Причината за него е суетата, скъпи ми Красив Приятелю. Заради нея на косъм не стана труп. Или убиец. Каква е разликата?
Докато седях на половин седалка в театъра, разделяйки си другата част от нея с дъщеря ми, защото голямата зала – пищна след ремонта заради пожара преди 3 години – беше препълнена с хора. Толкова хора, Бел Ами, рядко се събират за театрално представление: имаше правостоящи, дори седнали по стълбите към сцената забелязах. Не е толкова важно дали защото спектакълът беше премиера – премиера на столичен театър в провинцията, което си е VIP събитие по всички правила на културния живот в наши дни – или заради това, че главните роли се изпълняваха от нашумели покрай тв предавания лица като Калин Врачански, Луиза Григорова, Герасим Георгиев-Геро. Важно беше, че очакванията на публиката да гледа ТЕАТЪР не се разминаха с видяното на сцената. Поне според мен, Бел Ами.

Да си призная, още в първите 10 минути ме хванаха за гърлото и ситуациите, и репликите, и персонажите. Бях чела романа на Ги дьо Мопасан като студентка, но тогава нямах и представа нито от вестникарство, нито от медии, съвсем пък не можех да разбера какво точно е интрига, как и защо се плете, какво се случва с хората, които участват в заплитането й, да не говорим за тези, които попадат в нея… Още в началото обаче репликите от постановката ме ковнаха с остротата на прозрението, че това, за което разказва Мопасан преди 131 години, може да се копи и пейстне като ситуации, взаимоотношения и характери в днешната ни родна действителност.

Тъжна констатация, Бел Ами. Как може да носим много по-практични дрехи от тези на героите в пиесата, да пишем и предаваме репортерските си материали почти светкавично, докато се случват събитията, заради електронните комуникации, да създаваме даже вестници не само в реалното, а и във виртуалното пространство… а да не сме мръднали ни на йота от начина, по който през 19 век се разказва, че се прави тиражна медия…

Истината ли, Красиви Приятелю? Какво беше това? Не ми отговаряй. И не ме питай чувам ли как бие сърцето ти. Вече и при нас всичко е наред – не бие.

Днес бие само училищният звънец. По традиция. И пак по традиция всичко е лъснато, като за пред медиите. Но и заради камерите и фотоапаратите на родителите – вече всичко е като в Биг Брадър, Бел Ами – първолаците може и да не видят какво е нарисувано на дъската в класната стая, но татковци и майки с ей такива обективи ще са го заснели за фейсбука, за да го постнат и да броят лайкове. Учителките раздават букварчета с усмивка (защото нали трябва да олицетворят знанието още от първия ден и ако знанието е намръщено, как децата ще искат изобщо да ходят в клас…), но отвътре им е свито, че всичко по новата програма е обърнато с краката нагоре и това букварче само след няколко седмици вместо да помага на детето, ще го обърква… Как да питат кому е нужно това объркване, Красиви Приятелю, нали ще си навлекат една камара проблеми на главата?

Административната машина не е нищо по-малко и нищо повече от гилотина, която стои вдигната пред погледа на всеки държавен служител и аха да излезеш от руслото, в което те вкарва системата, да изпъкнеш със знания, с можене, с отношение или дори само да изкажеш съмнение някакво – аха е започнала да се спуска към главата ти. Така че – действаш както са решили отгоре. Щото и теб Биг Брадър те бройка. Нали, Бел Ами?

Не се разнежвай толкова, че чуваш как бият сърчицата на първолаците. Скоро като ги вкарат в системата, ще спрат. Е, с някои ще е трудно. Но те ще са като ситен ред във вестника, ще се губят в останалото. Затова няма да ти разказвам за тях тук. Ще го правя в други статии, докато мога. 

Това е за днес от мен, Бел Ами. Не знам ще получиш ли писмото. Или ако го получиш, ще му обърнеш ли внимание. Аз се отказах от журналистиката, почти. На път съм и съвсем да го направя. Но е като цигарите. Зависимост някаква. Суета. Ще гледам да се справя с нея. А на теб няма да ти пожелая успех в политиката. Защото не е нормално да си се издигнал до нея като си забравил какво е истина.

Ще пожелая обаче на Малък Градски театър “Зад канала”, който реши да сложи огледалото на 21 век пред теб – повече публика. За да има какви въпроси да си задава в нощите на пълна луна. Поне. И понеже е 15 септември, ще пожелая на децата и на родителите им учители, които не са превърнали честта си в суета. А на всички, които все още пишем – да пазим такива учители, че както е тръгнало, с фенер ще ги търсим, като истината.

Поздрави, К.

Послеслов: силни аплаузи за Василена Атанасова за ролята й на Натали Валтер в “Бел Ами”. За нея тя получи Аскеер за “Поддържаща женска роля”. Аплаузи за целия актьорски състав. Блестяща игра: Калин Врачански, Петър Калчев, Луиза Григорова, Герасим Георгиев-Геро, Алиса Атанасова, Таня Пашанкова, Христина Караиванова, Владимир Зомбори, Владимир Димитров, Атанас Чопов, Васил Банов. Аплаузи за Юрий Дачев, който адаптира пиесата по романа на Мопасан. Още веднъж поклон за Бина Харалампиева!

снимка: “Бел Ами” – Павел Червенков

снимка: първолаци в училище – Ивелина Иванова

моя снимка: Юлиан Георгиев