Имаше ли новина във вота на недоверие? И ако нямаше, защо се случи?
Защо да има вот на недоверие, щом е ясно, че няма да мине? И защо да се гласува на знакова дата за българите? Ей тези два простички въпроса не ми дават мира от вчера. Затова и не написах новина за вота. Защото такава няма. Щеше да е, ако резултатът не се знаеше. БСП, ДПС и двама независими депутати, които внесоха вота, също го знаеха. Кому беше нужно това безсмислено упражнение, тогава? Освен на някои политици и на някои национални медии?
Не знам, хора, но тази връзка между тях ми се струва все повече самодостатъчна. Все по-малко активни хора гледат и слушат новини и предавания, подредени според дневния ред, обслужващ най-вече тази връзка. А тя прилича все повече на предсватбена еуфория на двама влюбени, които не могат повече един без друг и са готови да се вземат. Какво става в живота им след това – е въпрос на лично пространство на двойката. Никой няма да има и право да наднича. Може да го пуснат на гости, но само когато го поканят. Така ми изглежда… все повече…
И не искам даже да ме канят на гости да разбера какво става… Защото какво ще промени живота ми, например, механизмът, който работи в съвършен синхрон между политици и медии и създава новини от слухове? Тези новини задължително застрашават някого или нещо… страхът се мултиплицита, нараства, обхваща почти до паника цели групи хора, като онкоболните в случая, сякаш и без слухове животът им е песен… и когато новината се самоопровергае от фактите, се произвежда някое действие: смяна на министър или внасяне на вот – което или е със съмнителна цел, или с предизвестена. Но и в двата случая е повод за нови порции думи и думи без съществен резултат за хората, които трябва да ползват законите, за да развиват живота си все по-добре. Не ли?
После питаме: как ще ги стигнем румънците… И пак само питаме…
Моето лично мнение е, че е добре най-първо да спрем да си чешем езиците. Да откажем да ни въвличат като участници в циркова програма. Да търсим истинските въпроси от хората, които произвеждат в тази страна. Които създават работни места. Или се налага да ги затварят заради безумни правила. И да ги задаваме на тези, които сме пратили в Парламента да управляват. И да не спираме да търсим сметка за решенията им, от които да не произтичат думи, а реални ползи! За всички хора, а не за определени!
И още – да спрем да наказваме. А да поощряваме!
На 19 февруари почетохме паметта на Апостола на българската свобода. И няма да изглежда като истинска нито една официална церемония, в която официалните лица официално свеждат поглед в официален знак на почит пред националните ни герои… докато с делата си преди и след воинските почести, преди и след дните за почит не започнем да живеем според така простичките думи на Левски – Дела трябват, а не думи!
