„Свалячи“ от Елин Рахнев – апотеоз на „отсъстващия“ от живота си човек
Чували ли сте тезата, че в живота има два типа хора: играчи на терена и публика? Аз я чух няколко дни след като гледах спектакъла „Свалячи” (Драматичен театър „Антон Страшимиров” – Разград). И да, това беше ключът, с който отворих вратата на възприятията си. До този момент не можеше да ме напусне впечатлението, че видяното на сцената не е точно това, което усетих в момента – развеселяване от диалозите в стил „ситком“, леката почуда от подчертаната абсурдност в сюжета, търсена умишлено, според мен, от автора на пиесата Елин Рахнев, тъгата на финала заради развъзката. Сега съм абсолютно убедена, че пиесата, всъщност, е разказ за отсъстващия човек.
За този, който няма да попадне нито в хедлайна на новините; нито в полезрението на играчите или публиката на футболното игрище. Просто защото е „страничен съдия от „Б футболна група“ като героите в спектакъла: невидими за света, в който играта на терена и извън него не спира. Да, това е пиеса за хората, които са толкова незабележими за играчите и за публиката, че единствената им мечта е да „блеснат“ пред тях, макар и само веднъж, макар и без да станат свидетели на своя „блясък“. Защото пътят към тази мечта тръгва от ръба на една височина, минава през полет надолу и свършва с лице в плочките и завинаги без съзнание.
Блестящи са Малин Кръстев и Герасим Георгиев – Геро в ролите на „отсъстващия герой“. Сценичното им партньорство може да ви разплаче от смях, но и да ви стисне за гърлото. Стайлингът им напомня героите на Чарли Чаплин, които правеха същото във времето на нямото кино. Двамата са униклани в обратите на чувствата, които вадят от публиката с хастара навън: от първия момент – облечени в черно-бяло и надвесени над бездната на шарения свят, от който „отсъстват“ и който искат да впечатлят със самоубийственото си летене надолу; през рязката промяна на решението им вместо завинаги да излязат от играта, да нахлуят в нея като позволят да бъдат корумпирани; до попадането им в полицейския арест без да са взели и стотинка; а след това и в болницата, вече опитали да стигнат мечтата си – изпотрошени, но пак останали незабелязани. Коренно противположни – и като визия, и като настроения, и като изказ, и като интереси: единият – на сваляч, другият – на поет. Но страхотно съчетани в тандем, за който единственото спасение от абсурда да си „страничен съдия от Б футболна група“ е още по-големия абсурд – да постигнеш мечтата си сам да се свалиш от терена. Правят го.
И финалът на спектакъла е страхотен апотеоз на липсата. Тази, в която всеки може да изпадне. Защото всеки е по малко страничен съдия в Б футболна група. По малко сваляч и по малко поет. Всеки иска понякога да полети. Надолу. И да бъде корумпиран – макар и само в сънищата си.
Но ако тези настроения ви се случват често – толкова често, колкото на един поет – идете на „Свалячи“ и гледайте внимателно: апотеозът на отсъстващия от живота си герой може така да ви разтърси, че веднага да ви се прииска да излезете на терена и да свирите „дузпа“ и на играчите, и на публиката. И най-после да поемете топката в свои ръце. Или крака 😉
Благодаря за следите и на режисьора Пламен Панев, на „нямото“ актьорско превъплъщение на Мариела Топалова. И на всички по-горе, които вече изброих. Най-вече на „Сцена на кръстопът“, която доведе в Пловдив спектакъла.
