Имало едно време… „Писма под възглавницата”

автор: Елица ВИДЕНОВА

Коя е Екатерина Костова, освен красива жена с чаровна усмивка, което е съвсем очевидно? Родена и израсла в един от най-харизматичните български градове – Пловдив. По образование – филолог, по призвание и професия – журналист. Сензитивната й душа е изкушена от писаното слово и не й било достатъчно да е само активен читател – затова сама посяга към белия лист. Още като ученичка и студентка публикува свои стихове и разкази в пловдивски вестници и списания. Във втори курс на университета печели Националната студентска литературна награда с разказа “Писмо до К.”, който е и първият в романа „Писма под възглавницата“. Делят го точно 20 години от дебютния й роман “Платното на Пенелопа”, издаден с конкурс на Националния център по книгоиздаване през 1994 година в Издателство “Хр. Г. Данов”, Пловдив. Настоящият роман – „Писма под възглавницата – 11 разказа на едно момиче до себе си“ пък е една от 12-те книги, спечелили конкурса на Община Пловдив за подкрепа на ръкописи на пловдивски автори. В него са участвали 40 заглавия от всичи жанрове на литературата, литературната критика и краеведството.
Дотук със статистиката, необходима за тези от вас, които не познават нашата гостенка. Следва емоционалната или романтичната част в моето въведение, която ще изясни причините защо точно аз съм си присвоила правото да ви я представя днес.

И така: Имало едно време, когато в родната ни страна съществували само едно радио и само една телевизия, която излъчвала само две свои програми – първа и втора. Това било мнооого отдавна – още в миналия век, когато нямало ПР-и, нямало мобилни телефони и интернет нямало даже. Тогава – преди близо 2 десетилетия, две млади дами били водещи на директните включвания за сутрешния блок на БНТ и казвали „Добър ден, България” на целокупните зрители – едната от студиото в Пловдив, а другата – от студиото във Варна. Това били Екатерина Костова и Елица Виденова…

Минали години, новият век дошъл с много нови телевизии и двете журналистки вече нямали ефирни срещи, но пък се срещали по пътя на думите и така приказката продължила до… днес, когато те се намерили отново. И се познали! Вероятно, защото макар и да ги разделяли дългите географски разстояния, ги събирали кратките разстояния между написаните редове или изречените думи… Да, прочетеното между редовете, онова – скритото, скътаното „под възглавницата”, съкровеното, човещината в новината извън информационния повод, винаги са ме карали да имам особено отношение към репортажите на Катя през годините. В която и медия да е работила, който и продуцент или редактор да е броил секундите в новините и репортажите, почеркът й на журналист винаги си е бил нейният – грамотен, задълбочен, аналитичен, с позиция. Затова изобщо не бях изненадана от това, което прочетох в „Писма под възглавницата” и приех с удоволствие поканата й да вляза в ролята на въведение тази вечер.

Дотук с „оправданията” ми защо съм си присвоила правото да я представя пред вас. Оттук – нататък, ако очаквате да правя професионална рецензия, задълбочени литературни анализи, семантични, синтактични, семиотични и всякакви други „разрези” на книгата й, определено ще ви разочаровам. Това е работа на литературните критици, а моята е да изговоря емоциите си и искрено да ви убедя да прочетете този роман – нещо, което не се притеснявам да направя. Нещо, което всеки читател трябва да преживее насаме с книгата. Затова аз няма да споделям с вас всички мои отговори на всички въпроси, които задава романът на Екатерина Костова. Вие имате право на своите. Ще ви дам само няколко жокера с помощта на нейното писано слово:
„Как израства едно момиче? Как погледът му върху света на другите влияе върху пътя, който избира за себе си? Може ли любовта, ревността, раздялата или самотата да се превърнат във вдъхновение? Къде свършва въображението и кога започва истинският живот? Това са въпроси, на които „Писма под възглавницата“ търси отговор. Героинята, намерила ръкопис от 11 разказа, писани от самата нея 20 години по-рано, ги „препрочита“, оглеждайки ги в своята житейска история. И открива, че са като писма, написани до самата нея.”

„Когато говориш със себе си, е най-страшният и най-смисленият диалог” – е заключил при представянето на „Писма под възглавницата” в Пловдив колегата от Радио Пловдив Марин Данев. А аз се питам кой и защо в днешно време пише писма – още повече писма до себе си? Каква азбука е нужна, за да прочетеш един живот назад, към началото му? Лесно ли се придобива умението да четеш сам себе си и после да се споделяш? „Знам, че понякога е много трудно да отвориш старо писмо, защото не е ясно дали си готов за емоциите, които ще донесе споменът.”, отговаря ми Катя в ред от книгата. И също като в това изречение продължава да се разказва с 11-те стари писма – леко и непринудено, емоционално, увличайки неусетно мислите ми като във „Филм” за един минал живот, който може да струва „8 и 20” или да премине незабелязано в „Дом с теменужки”, или пък да се остави на течението като уж „спокойния” „Кораб на семейство Алварес”…

Струва ли си да търся границата между въображаемото и истинното, между художествената литература и журналистиката в тези текстове? Към анализа на времето ли да наклоня посоката на мислите си или към личната история на едно момиче, което не винаги иска /знам от собствен опит/, но на което определено му се налага да порасне? И после идва необходимостта да си отговори на въпроса: „Как се промених?”…
Често нишката на тъгата се вплита в сюжетната линия и се питам дали това не е присъщата за всеки млад човек емоционалност при възприятието на света… А сега по-мъдра, по-смела, по-вглъбена, по-тъжна или по-предпазлива е порасналата Катя?

Чух я да казва в едно интервю, че вече не пише писма до себе си, а разговаря със себе си – това е нейното развитие и порастване. А аз, разговаряйки със себе си, докато четох на един дъх „Писма под възглавницата”, изпитах усещането, че съм си у дома… Защото синтаксисът не заекваше, не се препъвах в словореда, не поисках „филмът” да свърши бързо. И, слава Богу, този път продуцентът го нямаше, за да свие времето на репортажа и успях да чуя историята с всичките й гледни точки спокойно, и до край.

Това, което знам след края е, че искам да прочета тази книга отново. Защото и аз като Катя не спирам да се лутам, опитвайки да се открия. Защото „лутането е част от пътя, по който тръгваш в мига, когато осъзнаеш, че си жив.” Защото „толкова е простичко да изречеш „Обичам те!”, а в същото време „с годините разбираш, че не просто трябва да обичаш нещо или някого, а да знаеш точно какво, кога и колко да му отдадеш.”…